— Арон — тихо почна Ли, — случвало ли ти се е някога да се биеш с дребосък, дето ти стига до половината?
— Какво искаш да кажеш?
— Че това е едно от най-неразбираемите неща на света. Такъв, дето няма да миряса, и накрая ще се видиш принуден да го праснеш, а това е още по-лошо. Тогава наистина вече всички ще те гледат накриво.
— За какво говориш?
— Ако не направиш това, което ти казвам, ще трябва да те набия. Не е ли смешно? — Арон се помъчи да мине покрай него, но Ли се изправи на пътя му, така непохватно стиснал юмручета, в такава глупава стойка, че го досмеша и той се засмя.
— Не знам как да го направя — каза той, — но все пак ще се опитам.
Арон отстъпи раздразнено. И когато най-сетне отново приседна на стъпалото, Ли въздъхна дълбоко.
— Благодари се на Бога, че ти се размина. Отвратително щеше да бъде. Слушай, Арон, не можеш ли да ми кажеш какво става с тебе? По-рано винаги си ми казвал.
Арон изведнъж се предаде.
— Искам да се махна от този мръсен град! — рече той.
— Как ще е мръсен? Като всички останали.
— Не ми е тук мястото. Изобщо да не бяхме идвали! Не мога да разбера какво ми е. Искам да се махна! — Гласът му премина в стенание.
Ли прихвана широките му рамене да го утеши.
— Още растеш, може от това да е — кротко му рече той. — Понякога си мисля, че светът ни поставя в такъв период на най-тежки изпитания, тогава се обръщаме навътре и като се видим, ужасяваме се. Но и това не е най-лошото. Решаваме, че всички са надникнали в нас. В такъв момент мръсотията е адски мръсна, а чистотата ни се струва снежнобяла. Ще ти мине, Арон. Малко почакай и ще видиш, ще мине. От това не ти става по-леко, защото не ми вярваш, но повече не мога да сторя за тебе. Опитай се да повярваш, че нещата не са нито толкова добри, нито толкова лоши, колкото ти изглеждат. Да, мога да ти помогна. Върви да лягаш сега, а утре стани рано и кажи на баща си за изпитите. И по-вълнуващо! Той е още по-самотен от вас, защото си няма красиво бъдеще, за което да мечтае. „Претегляй нещата“, казваше Сам Хамилтън. Прави се, че всичко е истина, и то може и да стане. Претегляй нещата! Направи го. А сега лягай. Аз ще трябва да опека пудинг за закуска. И, Арон, виж на възглавницата си — баща ти е оставил подарък.
Глава 44
1
Едва след като Арон замина за колежа, Абра действително успя да опознае семейството му. Двамата с Арон се бяха оградили вътре в себе си. А когато Арон замина, тя се привърза към другите Траскови. Установи, че вярва на Адам повече и обича Ли повече от баща си. Само дето не можеше да се реши как да приеме Кейл. Той я смущаваше — понякога предизвикваше у нея гняв, друг път болка или любопитство. Струваше й се, че е в постоянно съперничество с нея. Не можеше да реши допада ли му, или не, и затова не го обичаше. При посещенията си в дома на Траск изпитваше облекчение, когато Кейл го нямаше там, за да я оглежда потайно, да я претегля, преценява и осъжда, а хване ли го тя, бързо да отмества поглед.
Абра бе станала вече наперена и здрава жена с приятно оформена гръд, развита и готова да получи своето тайнство, чакаща го. Свикна да отива у Траскови след училище, да сяда с Ли и да му чете откъси от всекидневните писма на Арон.
В Станфорд Арон се чувстваше самотен. Писмата му бяха пропити с усамотения копнеж по неговото момиче. Когато бяха заедно, всичко изглеждаше някак всекидневно, но сега, от университета на деветдесет мили, той изповядваше страстната си любов, напълно откъснат от живота около себе си. Учеше, ядеше, спеше и пишеше писма до Абра и в това се състоеше целият му живот.
В следобедните часове Абра седеше в кухнята с Ли и му помагаше да ниже зелен фасул или да рони грах. Понякога приготовляваше пухкав маслен сладкиш и често, вместо да се прибере при родителите си, оставаше и на вечеря. Нямаше въпрос, по който да не може да разисква с Ли. И малкото неща, за които разговаряше с майка си и баща си, постепенно изтъняваха, избледняваха, ставаха измъчени и дори неистински. С Ли беше съвършено друго. Абра искаше да споделя с него само истински неща дори когато не бе напълно сигурна кое по-точно е истинско.
Леко усмихнат, Ли я слушаше, а чевръстите му крехки ръце шеметно вършеха работата си, сякаш водят свой, независим живот, Абра не съзнаваше, че говори изключително за себе си. Понякога, докато тя говореше, умът на Ли се понасяше някъде навън като бездомно куче, сетне се връщаше, а Ли току ще кимне от време на време и ще издаде полугласно хъмкане. Абра му се нравеше, долавяше у нея сила, доброта и топлина. Чертите й притежаваха онази груба мускулна здравина, която след време се превръща или в грозота, или в изключителна хубост. Разсъждавайки по време на нейните излияния, Ли си мислеше за гладките закръглени лица на кантонците, хората от неговата раса. Макар и хилави, те имаха лица като месечини. Би трябвало тъкмо този тип да му допада, тъй като красотата обикновено се определя по наше подобие. Но той не го харесваше. Сетеше ли се за китайската красота, в мисълта му изведнъж се появяваха кръвожадните ликове на манджурците, нагли и непроницаеми лица на хора, свикнали по наследство да бъдат властни.