— Все ме е страх да не види у мен нещо, което липсва на измислената. Току-виж, съм се разгневила или пък му замириша на лошо, или нещо друго. Веднага ще усети.
— Не е сигурно — каза Ли. — Но никак няма да е лесно да бъдеш едновременно и Магдалена, и Богородица. Хората чисто и просто понякога замирисват.
— Ли, аз бих искала… — Тя се приближи до масата.
— Да не ми поръсиш пода с брашно! — рече той. — Какво би искала?
— Нали все размишлявам. Мисля си, че след като не е имал майка, Арон я е накичил с най-хубавите работи, които могат да му дойдат в ума.
— Възможно е. И ти смяташ, че е пренесъл всичко върху тебе. — Тя се вгледа в него, а пръстите й се движеха едва-едва по острието на ножа. — И ти се иска да измислиш как да го пренесеш обратно върху нея.
— Да.
— Ами ако тогава му станеш несимпатична?
— Предпочитам да опитам — рече тя. — Искам аз да си бъда аз.
— Не познавам друг човек, който така да се набърква в чуждите работи като мене — каза Ли. — И освен това не съм от тия, дето имат готов отговор за всяко нещо. Имаш ли намерение да очукаш това месо, или да се заема аз?
Абра продължи да удря с ножа.
— Смешно ли е според тебе, дето приемам всичко толкова надълбоко, след като още не съм завършила гимназия? — попита го тя.
— Не виждам как би могло да бъде другояче — каза Ли. — Смехът идва по-късно, като поникването на мъдреците, а в бясната надпревара със смъртта смехът над самите нас идва последен, макар понякога и не навреме.
Очукването на месото се ускори, стана неспокойно и неравномерно. Ли подреди няколко бобови шушулки на масата и те образуваха черта, ъгъл и окръжност. Чукането спря.
— Жива ли е мисис Траск?
Показалецът на Ли увисна за миг над масата, сетне бавно се спусна и превърна О-то в Q. Ясно му беше, че тя го наблюдава. Дори долавяше, че задавайки този въпрос, лицето й е изразявало панически страх. Мислите му се замятаха като плъх, попаднал в капан. Въздъхна и мислено махна с ръка. Извърна се полека, погледна я и установи, че предположението му е било вярно.
— Толкова сме разговаряли — беззвучно поде той, — но не си спомням някога да сме говорили за мене — стеснително се усмихна. — Абра, нека да ти кажа нещо за себе си. Аз съм слуга. Стар съм. И съм китаец. Знаеш и трите неща. Уморен съм и съм страхлив.
— Не си…
— Мълчи сега — рече той. — Аз съм много страхлив. И за нищо на света не бих си напъхал носа в чужди истории.
— Какво искаш да кажеш?
— Абра, има ли нещо друго освен репите, което баща ти ненавижда?
Изразът й показваше упорство.
— Попитах те нещо.
— Не съм чул — тихо каза той и поверително добави: — Не си ми задавала никакъв въпрос, Абра.
— Сигурно си мислиш, че понеже съм много млада…
— Веднъж — прекъсна я Ли — работех при една трийсет и пет годишна жена, която с успех бе съумяла да не се поддаде нито на житейския опит, нито на познанието, нито дори на красотата. Ако беше шестгодишна, родителите й положително биха се отчаяли. Но на трийсет и пет на нея й беше позволено да разполага както с парите, така и с живота на околните. Не, Абра, възрастта тук не играе никаква роля. И ако имах какво да ти кажа, щях да ти го кажа.
Абра се усмихна.
— Аз съм умна — рече тя. — Не трябва ли?
— Бог да ми е на помощ, не! — възпротиви се Ли.
— Значи не ми даваш да се помъча и да го открия сама?
— Мене ми е все едно какво ще правиш, стига аз да нямам нищо общо. Според мен колкото и слабости и отрицателни страни да има у един добър човек, той притежава толкова грехове, колкото може да носи. Имам от тях достатъчно, за да не ми дават мира. Може би в сравнение с някои други греховете ми не са от най-изисканите, но усещам, че с повече не бих се справил. Прости ми.
Абра се пресегна над масата и докосна ръката му с брашнените си пръсти. Жълтеникавата му кожа бе изопната и гладка като стъкло. Той наведе очи към белите следи от пръстите й.
— Баща ми е искал да има момче — каза Абра. — Допускам, че освен репите той ненавижда и момичетата. И на всеки срещнат разправя как е измислил шантавото ми име. „Макар да чаках друга, Абра навести ме.“
— Ти си чудесно момиче — усмихна й се Ли. — Утре ще купя репи и ще те поканя на вечеря.
— Жива ли е тя? — тихо попита Абра.
— Да — отвърна Ли.
Предната врата се тръшна и в кухнята влезе Кейл.
— Здравей, Абра. Ли, вкъщи ли е татко?
— Още го няма. За какво си се захилил такъв?
Кейл му подаде един чек.
— Дръж. Това е за тебе.
Ли погледна чека.
— Бях ти казал, че лихва не искам — каза той.