— Не зная. Но се надявам, че пак ще дойде.
— Длъжен си да научаваш имената, Джо. Казвала съм ти.
— Беше много предпазлив.
— Още по-наложително да узнаеш името му. Някое от момичетата не го ли препипа?
— Не знам.
— Гледай да разбереш.
Джо бе доловил меката й благоразположеност и се почувства добре.
— Ще разбера — увери я той. — Имам от какво да почна.
Тя го огледа изпитателно и той разбра, че нещо има да става.
— Харесва ли ти тук? — благо го попита тя.
— Разбира се. Тук ми е добре.
— От теб зависи да ти е още по-добре… или по-зле.
— Много ми е добре. — Каза го неубедително и мисълта му се засуети да открие в какво е сбъркал. — Наистина, тук ми е чудесно.
Тя облиза устни със заострения си като стрела език.
— Ние двамата можем да работим в съдружие — рече тя.
— Както поискаш — верноподанически каза той и у него се надигнаха приятни предположения. Но търпеливо изчакваше. Беше й нужно доста време, докато започне. Накрая проговори:
— Джо, не обичам да ме крадат.
— Нищо не съм ти взел.
— Не казвам, че си ти.
— А кой?
— Ще ти кажа, Джо. Спомняш ли си онази дърта крадла, която се наложи да изгоним?
— Искаш да кажеш Етел не знам коя си?
— Да. Именно тя. Отмъкнала ми е нещо. Тогава не разбрах.
— И какво по-точно?
По лицето й плъзна студенина.
— Това не е твоя работа, Джо. Слушай! Ти си умен човек. Къде би отишъл да я търсиш?
Мисълта на Джо заработи светкавично, почивайки не толкова на разума, колкото на опита и на инстинкта.
— Беше доста смачкана. Не е отишла далече. Старите курви никога не отиват далече.
— Умен си. Смяташ ли, че може да е в Уотсънвил?
— Там или може би в Санта Крус. При всички случаи, обзалагам се, че не е по-далеч от Сан Хосе.
Тя погали нежно пръстите си.
— Искаш ли да изкараш пет стотака, Джо?
— Искаш да я намеря ли?
— Да. Просто я намери. Но тя да не знае. И ми дай адреса. Ясно? Само ми кажи къде се намира.
— О’кей — рече Джо. — Изглежда, здравата те е обрала.
— Не ти влиза в работата, Джо.
— Добре, мадам — съгласи се той. — Веднага ли искаш да тръгна?
— Да, Джо. Побързай.
— Може и да не е толкова лесно. Доста време мина.
— Ти си знаеш.
— Следобед ще замина за Уотсънвил.
— Хубаво, Джо. — Тя се замисли. Беше му ясно, че още не е свършила и сега се чуди дали да продължи. Кейт взе решението си: — Джо, направи ли тя нещо по-особено тогава… в съда?
— Ами! Нищо. Каза, че било нагласена работа. Винаги така казват. — И в този миг изникна нещо, което навремето не бе отбелязал. В паметта му се върна гласът на Етел, която бе изрекла: „Господин съдия, трябва да говоря с вас насаме. Имам нещо да ви кажа.“ Помъчи се да прикрие спомена по-надълбоко, за да не се издаде.
— Е? Какво има? — попита Кейт.
Беше закъснял. Мисълта му подири спасение.
— Има нещо — рече той, колкото да печели време. — Мъча се да си спомня.
— Хайде де, спомни си! — Гласът й прозвуча остро и нетърпеливо.
— Ами… — Бе намерил изход. — Чух я, като казваше на полицаите… чакай, какво беше… да, каза защо не я пуснат да замине на юг. Имала, каза, роднини в Сан Луис Обиспо…
— Така ли? — Кейт оживено се наведе към него.
— А полицаите рекоха, че било дяволски далече.
— Хитър си, Джо. Закъде ще заминеш най-напред?
— За Уотсънвил — рече той. — В Сан Луис имам приятел. Ще му звънна по телефона и той ще свърши работата.
— Джо — остро го прекъсна тя, — не искам да се вдига никакъв шум.
— За пет стотака всичко ще стане бързо и тихо — каза Джо. Усещаше се превъзходно, макар че очите й отново бяха станали присвити и изпитателни. Следващите й думи обаче отлепиха стомаха му от гръбнака.
— Джо, без да сменяме темата… Говори ли ти нещо името Венута?
Засили се да отговори, преди да му е пресъхнало гърлото:
— Абсолютно нищо.
— И се връщай колкото може по-скоро — нареди Кейт. — Кажи на Хелън да дойде, тя ще те замества.
3
Джо си стегна куфарчето, отиде на гарата и взе билет за Уотсънвил. На Кастровил, първата гара в северна посока, той слезе, изчака четири часа и се качи на експреса „Дел Монте“, който свързва Сан Франциско с Монтерей, крайна спирка на тукашното отклонение. В Монтерей изкачи стъпалата на хотел „Централ“ и се записа под името Джон Викър. Сетне изяде една пържола при „Татко Ърнст“, купи си бутилка уиски и се прибра в стаята си.
Изу си обувките, съблече сакото и жилетката, свали яката с вратовръзката и се просна на леглото. До пиринчената табла на кревата, върху масата, постави уискито и една чаша. Падащата на лицето му светлина не го смущаваше, той просто не я забеляза. На равни промеждутъци освежаваше мозъка си с половин чаша уиски, след което кръстоса ръце под главата си, кръстоса и глезени, събра мисли, впечатления, предположения, инстинкти и се захвана да ги съпоставя.