— Топър фечер, Чон. Топър фечер, Мери.
Вдървили се един до друг, ние отвърнахме в хор:
— Хох дер Кайзер!46
И сега виждам лицето му, изумените му, невинни, сини очи. Опита се да каже нещо и неочаквано се разрида. Дори не си направи труд да опровергае, че е немец. Застана на едно място и се разхълца. И знаете ли? Ние с Мери се обърнахме кръгом и вдървено прекосихме улицата до нашия двор. Чувствахме се ужасно. И сега, щом се сетя, изпитвам същото.
Бяхме твърде малки, за да се справим с мистър Фенхел. За това се искаха яки мъжища, поне трийсетима. Една съботна вечер те се събраха в кръчмата и в колона по четирима тръгнаха по Централния булевард, скандирайки: „Хип! Хип!“ Събориха белия стобор на мистър Фенхел и подпалиха предната част на къщата му. Как ще оставим да се отърве някакъв си верен на кайзера кучи син? Сега вече Салинас можеше с вдигната глава да се нареди до Сан Хосе!
Разбира се, в Уотсънвил се размърдаха. Оваляли в катран и перушина един поляк, когото взели за германец. Говорел с акцент.
Ние в Салинас вършехме всичко, което неизбежно се върши по време на война, разсъждавайки по неизбежния начин. Добрите слухове посрещахме с радостни писъци, а при лошите вести умирахме от панически страх. Всеки знаеше по някоя секретна новина, която се чувстваше длъжен скрито да разпространи, за да я запази като тайна. Жизненото равнище се променяше по класическия начин. Надниците и цените се повишиха. Мълвата за недостиг на продукти доведе до запасяване. Чудесни, благовъзпитани дами си издираха очите за една консерва домати.
Но не всичко беше така елементарно, толкова лошо и шантаво. Имаше и героизъм. Мъже, които имаха възможност да се отърват от войската, се записваха доброволци. Други се противопоставяха на войната по морални или религиозни съображения и поемаха своя естествен за случая път към Голгота. Имаше хора, които дадоха всичко за войната, тъй като тя щеше да бъде последната война и веднъж спечелим ли я, ще я изтръгнем като трън от плътта на света и повече такива ужасни безсмислици няма никога да има.
Да загинеш в битка, не носи никакво достойнство. Това най-често представлява разкъсани човешки меса и кървища, което е гадост; но затова пък великото, да не кажем сладостното достойнство е в скръбта, в безпомощната и безнадеждна скръб, която пристига в семейството с някоя телеграма. Нищо не можеш да кажеш, нито да сториш, остава само една надежда — надеждата, че е загинал, без да се мъчи! Каква отчаяна е тази надежда на последния избор! Вярно е, намираха се хора, които, щом скръбта им започваше да губи острия си вкус, галантно я превръщаха в гордост и заради своята загуба си приписваха растяща важност. След края на войната някои от тях дори успяха да я оползотворят. Но това е естествено, както е естествено и онова, че човек, чиято житейска задача е да натрупва пари, ги натрупва и от една война. Никой не обвиняваше хората в това, но най-малкото се очакваше да вложат част от своята плячка във военни облигации. Мислехме си, че сме изобретили тези неща в Салинас, дори и скръбта.
Глава 47
1
В своя дом до пекарната на Рейно Ли и Адам Траск окачиха на стената карта на западния фронт, чиито змиевидни линии от разноцветни карфици ги изпълваха с чувството, че пряко участват в бойните действия. Тогава мистър Кели се помина и Адам Траск бе назначен на мястото му в наборната комисия. Бе логично да му дадат именно тази работа. Фабриката за лед и без това не му отнемаше много време, беше с чисто военно досие и бе преминал в запаса с чест.