— Джо, питам се дали си гледаш работата. Болна бях, но сега отново съм добре или поне приблизително.
— Случило ли се е нещо?
— Само един симптом. Спипах Телма да нагъва уиски вместо ванилов екстракт. Не желая да пие уиски, а си мисля, че ти го вкарваш.
Мозъкът му трескаво подири спасение.
— Е, то и аз бях много зает…
— Зает ли?
— Разбира се, с твоята история.
— Каква история?
— Знаеш, за Етел.
— Стига с тая Етел!
— Добре — каза Джо, но неочаквано в главата му нещо прищрака. — Вчера се запознах с един, който я виждал.
Ако я познаваше по-добре, той не би забелязал многозначителната пауза, тези напрегнати десет секунди мълчание, след които Кейт тихо попита:
— Къде?
— Тук.
Тя завъртя бавно стола си и се обърна с лице.
— Не биваше да ти позволявам да работиш на тъмно, Джо. Трудно е да си признае човек някоя грешка, но аз съм длъжна. Трябва ли да ти напомням, че накарах да изгонят Етел от околията? Бях си въобразила, че нещо ми е направила. — В гласа й се прокрадна меланхолия. — Не бях права, по-сетне го разбрах. И оттогава все ме яде. Нищо не ми е направила. Искам да я намеря, за да й се извиня. Предполагам, странно ти е, че имам подобни чувства.
— Съвсем не, мадам.
— Намери ми я, Джо! По-добре ще ми бъде, ако й поискам прошка. Горкото старо момиче!
— Ще се помъча, мадам.
— И, Джо… ако ти потрябват за нещо пари, кажи ми. А намериш ли я, предай какво съм ти казала. Ако не иска да дойде тук, нека ти каже къде да й позвъня. Имаш ли нужда от пари?
— Точно сега не. Но ще се наложи по-честичко да излизам оттук…
— Не се тревожи. Това е всичко, Джо.
Идваше му сам да се прегърне. Навън, във вестибюла, той се хвана за лактите и даде възможност на радостта си целия да го залее. Почваше да вярва, че всичко се нарежда по негов план. Прекоси стъмената гостна, в която шепнешком се плискаше ранният вечерен разговор. Излезе навън и погледна звездите, заплували на стада сред понесените от вятъра облаци.
Джо се сети за своя заекващ баща — бе си спомнил какво го съветваше старецът. „Пази се от тия, дето се раззззмекват — казваше му той. — Има едни тттакива дами, дето вечно са ггготови да се раззззлигавят, те искат нещо от тебе, не ззззабравяй!“ „Мислех я за по-умна — каза си Джо, — а тя ми се размеква!“ Припомни си думите и тона, с който ги беше изрекла, да се увери, че нищо не е пропуснал. Нямаше грешка — беше се размекнала. И си спомни Алф, който му беше казал: „Аха да ми предложи едно питие, че и пудинг!“
3
Кейт остана на писалището си. Чуваше вятъра във високия чимшир на двора. Етел беше навсякъде — и във вятъра, и в тъмнината, тази тлъста, размъкната Етел, която се точи като медуза. Налегна я тъпа изтощеност. Влезе в пристройката, сивата стаичка, затвори вратата и седна в мрака — тя почти чуваше как болката отново пропълзява в пръстите й. Кръвта й оглушително затуптя в слепоочията. Потърси с ръка капсулата, висяща на врата й в своята цев, потърка стопления от гръдта й метал по страните си и самообладанието й се възвърна. Изми лице, гримира се, среса коси в бухнала прическа „а ла помпадур“, излезе във вестибюла и както винаги, на вратата на гостната спря и се ослуша.
Вдясно от вратата разговаряха две жени и един мъж. Щом пристъпи вътре, разговорът начаса се прекъсна.
— Хелън — поде Кейт, — ако не си заета в момента, искам да те видя насаме.
Момичето я последва през вестибюла до стаята й. Беше бледа блондинка с кожа, напомняща чиста, полирана кост.
— Какво се е случило, мис Кейт? — плахо попита тя.
— Седни. Нищо не се е случило. Ти беше ли на погребението на Черната?
— Не трябваше ли?
— Все едно. Беше ли?
— Да, мадам.
— Разкажи ми.
— За какво?
— Кажи ми каквото си спомняш. Как беше?
— Ами… беше малко страшно и малко красиво — неспокойно отговори Хелън.
— Как по-точно?
— Не зная. Никакви цветя, нищо. Но имаше нещо такова, нещо като… достойнство. Черната лежеше в ковчег от черно дърво с най-големите сребърни дръжки, които съм виждала. Кара те да се чувстваш… знам ли? Не зная как да се изразя.
— Ти вече се изрази. А как беше облечена?
— Облечена ли, мадам?
— Да, облечена! Или вече ги погребват голи?
По лицето на Хелън премина пристъп на усилие.