— Как?
Кейл се почувства по-стар и по-уверен от брат си, дори усети, че може да го покровителства.
— Ако продължиш колежа, аз мога да поставя някакво начало и да почна да го разработвам. А като свършиш, можем да станем съдружници. Аз ще правя едно, ти — друго и може да се окаже твърде полезно.
— Не искам да продължавам. Защо ми е да продължавам?
— Защото… такова е желанието на татко.
— Но той не може да ме принуди.
Кейл се вторачи свирепо в брат си, в светлите му коси и раздалечените очи и внезапно му стана ясно защо баща му обича повече Арон, разбра го извън всякакво съмнение.
— Не бързай да решаваш — сряза го той. — По-добре ще бъде поне семестъра да завършиш. Сега още нищо не предприемай.
Арон се изправи и тръгна към вратата.
— За кого е този подарък?
— За татко. Ще го видиш утре след вечеря.
— Да не е Коледа?
— Не е — каза Кейл, — но е по-хубаво и от Коледа.
След като Арон се прибра в стаята си, Кейл откри своя подарък. Преброи още веднъж петнайсетте новички банкноти — бяха толкова крехки, че издаваха остър, пукащ звук. Наложи се Монтерейската околийска банка да ги достави чак от Сан Франциско, но стори това едва след като узна по каква причина се искат такива. Банката научи с изненада и недоверие първо, че могат да бъдат собственост на едно седемнайсетгодишно момче, и второ, че то има право да ги вземе у себе си. Банкерите не са особено склонни да раздават пари с лека ръка, дори ако това се налага по сантиментални съображения. Нужна бе думата на Уил Хамилтън, за да повярва банката, че парите принадлежат на Кейл, че са спечелени по честен път и че той може да прави с тях каквото си ще. Кейл загъна банкнотите в парче плат и ги свърза с червената панделка на фльонга, смътно напомняща изопнат лък. Пакетчето можеше да бъде взето и за носна кърпа. Скри го под ризите си в шкафа и си легна. Но сънят все бягаше. Беше възбуден и същевременно притеснен, искаше му се денят вече да е минал, да е дал подаръка си. Повтори си още веднъж каквото бе намислил да каже:
„Това е за тебе.“
„Какво е то?“
„Подарък.“
Оттук нататък му бе неизвестно какво ще се случи. Въртя се неспокойно в леглото, а призори стана, облече се и се измъкна навън.
На Главната улица видя Мартин Старика да мете плочниците с оборска метла. Градският съвет разсъждаваше, че е време да закупи механизирана метачка. Мартин Старикът се надяваше, че ще го оставят да я управлява, но цинично подозираше какво ще стане. Сега младите навсякъде обираха каймака. Край него премина боклукчийската кола на Бачигалупи и Мартин злобно я изпрати с поглед. Това се казваше бизнес! Тия италианци почваха да забогатяват! Ако не се смятаха няколкото псета, душещи още затворените врати, и сънливото оживление пред закусвалнята „Сан Франциско“, Главната улица бе още празна. Пет Булийн бе спрял новото си такси пред гостилницата, тъй като още предната вечер му бяха съобщили, че трябва да откара двете дъщери на Уилямс за сутрешния влак към Сан Франциско.
— Намира ли ти се една цигара, момко? — провикна се Мартин Старика към Кейл. Кейл спря и извади картонената кутия „Мурад“. — О, от скъпите! — рече Мартин. — Аз и кибрит нямам. — Кейл му запали цигарата, внимавайки да не опърли космалаците около устата му. Мартин се облегна върху дръжката на метлата и неутешимо задърпа дима. — Все младите обират каймака — рече той. — Няма да ми я дадат на мене…
— Кое? — попита Кейл.
— Как кое, новата метачка! Не си ли чул? Къде ходиш бе, момче? — Просто не му се вярваше, че ще се намери сносно осведомен човек, който да не знае за новата механизирана метачка. Изведнъж забрави, че разговаря с Кейл. Може пък братя Бачигалупи да му предложат работа. Те са печатница за пари. Три коли и един нов камион.
Кейл сви по улица „Алъсал“, влезе в пощата и надникна през стъкленото прозорче на кутия № 632. Празна. Върна се вкъщи и свари Ли да тъпче с пълнеж една огромна пуйка.
— Май не си лягал, а? — попита Ли.
— Напротив, бях на разходка.
— Не те свърта?
— Да.
— Не си виновен. И аз щях да съм така. Не е лесно да даваш на хората, макар че, мен ако питаш, по-трудното е да ти дават. Глупаво изглежда, нали? Искаш ли кафе?
— Нямам нищо против.
Ли обърса ръце и наля кафе — за себе си и за Кейл.
— Как ти се струва Арон?
— Предполагам, нищо му няма.
— Разговаряхте ли?
— Не — отвърна Кейл. Така беше по-лесно. Иначе Ли ще поиска да разбере какво е казал. Днешният ден нямаше да принадлежи на Арон, а на Кейл. Сам си беше подготвил този ден и го желаеше. Решен бе да си го присвои.
В това време, с още замъглени от съня очи, в кухнята влезе Арон.