— По кое време смяташ да обядваме, Ли?
— Отде да знам, някъде към три и половина — четири…
— Не може ли да стане към пет?
— Може, стига Адам да се съгласи. Защо?
— Ами защото Абра не може да дойде по-рано. Нещо съм намислил да предложа на татко и ми се ще и Абра да е тук.
— Смятам, че може да се уреди — каза Ли.
Кейл скочи и се прибра в стаята си. Запали настолната лампа и седна пред писалището, кипнал от недоволство и съпротива. Без никакво усилие Арон щеше да му отнеме деня. И ще се окаже, че днес ще бъде Аронов ден. След тора ненадейно го досрамя. Скри очи в ръцете си и взе да си повтаря: „Това е само ревност. Ревнувам. Такъв съм си аз, ревнивец. Не искам да бъда ревнивец! — И продължи да повтаря: — Ревнивец! Ревнивец!“ Сякаш като го изрича, ревността ще изчезне. Стигнал дотук, помъчи се и да се самонакаже. „Защо давам тия пари на баща си? За негово добро ли го правя? Не, за свое добро! Уил Хамилтън добре го каза: мъча се да го подкупя. Колко непочтено! Колко съм непочтен и аз! Седнал тук и се присвива от ревност към брат си! Защо да не назовем нещата с истинските им имена?“ Мислите на Кейл преминаха в дрезгав шепот: „Защо да не бъдем честни? Знам защо татко обича Арон. Защото прилича на нея. Баща ми не може да я забрави. Може и да не го знае, но е вярно. Интересно, досеща ли се. А това ме кара да ревнувам и нея. Защо да не си прибера парите и да се махна? Няма да им липсвам. След известно време дори ще забравят, че ме е имало, всички с изключение на Ли. А кой знае дали и той ме обича. Може би не. — Кейл подпря челото си с юмруци. — Длъжен ли е Арон така да се бори със себе си? Мисля, че не, но пък откъде да зная? Мога да го питам. Но няма да ми каже. — От гняв и жалост към себе си умът на Кейл се килна встрани. И тогава в главата му се обади друг глас, леден и презрителен: — Ако си честен, защо не си признаеш, че ти е драго да се самобичуваш? И това ще бъде истината. Бъди такъв, какъвто си, и постъпвай както искаш!“
Слисан от тази мисъл, Кейл се изправи. Дали му е драго? Разбира се. Бичувайки се, той се предпазваше от бичуването на другите. Мисълта му се стегна. Дай парите, но ги дай така, между другото. Недей да зависиш от нищо. И нищо не очаквай. Само ги дай, и толкова. И още отсега зарежи всичко. Дай! Давай! Дай този ден на Арон! Защо не? Скочи и хукна към кухнята.
Арон държеше кожата на пуйката, а Ли тъпчеше пълнежа в отворените й вътрешности. Фурната вече цвъртеше и пропукваше от увеличаващата се горещина.
— Чакайте сега да видим — почна Ли, — пуйката е девет килограма, по четирийсет минути на килограм, тоест девет по четирийсет — триста и шейсет минути, а това прави шест часа. Сега колко е часът? Значи дванайсет без единайсет, един без дванайсет… — И продължи да пресмята с пръсти.
— Като свършиш, Арон — обади се Кейл, — хайде да се поразходим.
— Накъде? — попита Арон.
— Из града. Искам нещо да те питам.
Кейл заведе брат си отсреща, до „Берж & Гарисиер“, вносители на тънки вина и ликьори.
— Имам тук някакви пари — каза той. — Помислих си, ако искаш, да купиш вино за обяда. Аз ще ти услужа.
— А какво вино?
— Дай да направим истински празник. Да вземем шампанско, това ще ти бъде подаръкът.
— Още сте малки, момчета — сряза ги Джо Гарисиер.
— Но не и за обяд, нали?
— Не мога нищо да ви продам. Съжалявам.
— Аз ще ви кажа какво ще направим — рече Кейл. — Ще ви платим, а вие ще изпратите шампанското направо на баща ни.
— Така може — съгласи се Джо Гарисиер. — Имаме малко „Яребиче око“… — И протегна устни, сякаш го опитваше.
— Какво представлява? — попита Кейл.
— Шампанско, прелестно, на цвят е също като око на яребица, розово, ама по-тъмно. И сухо. Четири и петдесет бутилката.
— Не е ли много скъпо? — попита Арон.
— Разбира се, че е скъпо! — засмя се Кейл. — Изпратете три бутилки, Джо! — А на Арон повтори: — Това ще е твоят подарък!
3
На Кейл денят му се стори безкраен. Имаше желание да излезе от къщи, но не успя. В единайсет Адам отиде до затвореното мобилизационно бюро да поразмишлява над документите на следващата партида младежи. Арон изглеждаше абсолютно спокоен. Седнал във всекидневната, той разглеждаше карикатурите от старите броеве на „Ривю ъв Ривюз“. Уханието на кипващите сокове в печащата се пуйка прииждаше от кухнята и почваше да пълни цялата къща. Кейл се прибра в стаята си, извади подаръка си и го сложи на масата. Реши да напише картичка, която да прикрепи на пакетчето. „На татко от Кейлъб“… „На Адам Траск от Кейлъб Траск“.
Накъса картичките на малки късчета и ги пусна в тоалетната. Защо да му ги дава днес? — размисли се той. Утре ще отиде незабелязано при него и ще му каже: „Това е за тебе.“ После ще се махне. Така ще е по-лесно. „Не — рече си на глас, — искам и другите да видят!“ Така трябваше да бъде. Но в дробовете си усещаше пристягане, дланите му се изпотиха от вълнение, сякаш му предстои да излезе на сцена. Спомни си онази сутрин, когато баща му го освободи от полицейския участък. Топлотата и близостта — ето кои неща не можеха да се забравят, също и доверието на Адам. Да, той дори го бе изрекъл: „Вярвам ти.“ И Кейл се бе почувствал по-добре.