Към три часа чу, че баща му се връща. Откъм всекидневната долитаха тихо разговарящи гласове. Кейл също отиде. Адам тъкмо казваше:
— Времената вече са други. Мъжът трябва да бъде специалист, иначе заникъде не е. Навярно затова толкова се радвам, че се записа в колежа.
— Мислел съм по въпроса — рече Арон, — но ми е чудно.
— Няма какво повече да мислиш. Първият ти избор е бил правилен. Я ме виж мене. Знам по малко за хиляда неща, но за нито едно не зная достатъчно, за да си изкарвам хляба в подобни времена. — Кейл тихо приседна. Адам не го забеляза. Лицето му показваше колко се е съсредоточил. — Нормално е човек да иска синът му да преуспее — продължи той. — А може би виждам нещата по-добре от тебе.
— Кухненската везна май нещо е мръднала — заяви Ли, подавайки глава от кухнята. — Пуйката ще се изпече по-рано от предвиденото по таблицата. Басирам се, че тази птица съвсем не е девет килограма.
— Ти само гледай да не изстине — рече Адам и продължи: — Старият Сам Хамилтън бе разбрал накъде вървим. Казваше, че вече не могат да съществуват всестранни философи. Бремето на познанието е твърде голямо, за да може да го възприеме един-единствен мозък. И предвиждаше, че ще дойде ден, когато отделният човек ще знае само една малка част, но ще я владее добре.
— Да — каза Ли от вратата, — но не го одобряваше. Презираше този ден.
— Наистина ли? — попита Адам.
Ли влезе в стаята, стиснал в дясната си ръка големия черпак и подложил лявата си шепа отдолу от страх да не капне на килима. Но вече в стаята, забрави това, размаха черпака и по пода покапа пуйча мазнина.
— Сега, като ме питаш, не съм сигурен — каза той. — Не зная той ли го презираше, или аз го намразих покрай него.
— Не се вълнувай толкова — рече му Адам. — Вече ми се струва, че щом се захванем да обсъждаме нещо, ти го приемаш като лична обида.
— Може би знанието става все по-огромно, а хората се смаляват — каза Ли. — Може би от това, че са коленичили пред атомите, душите им добиват атомни размерчета. И навярно тесният специалист не е нищо друго освен един страхливец, който се бои да надникне извън своето кафезче. Помислете си само какво загубва тесният специалист — целия свят отвъд неговата ограда!
— Ние говорехме единствено за това да преживяваш.
— Да преживяваш или да трупаш пари — възбудено каза Ли. — Лесно е да се печелят пари, ако става дума за парите, от които имаш нужда. Но с нищожни изключения, хората не искат пари. Те искат разкош, искат да бъдат обичани, да им се възхищават.
— Добре. Но ти лично какво имаш против колежа? За това беше думата.
— Извинявам се — рече Ли, — прав си, изглежда, твърде много се паля. Не, аз нямам нищо против колежа, стига това да е мястото, където човек може да отиде, за да научи в какво съотношение се намира към целия свой свят. Такова място ли е колежът, кажи, Арон?
— Не зная — отвърна Арон. Откъм кухнята се разнесе съскане.
— Тия проклети дреболии кипнаха! — извика Ли и се стрелна към вратата.
Адам го проследи с привързаност в очите.
— Какъв добър човек! Какъв предан приятел!
— Дай Боже да доживее сто години! — обади се Арон.
— Отде знаеш — засмя се баща му, — че вече не е стогодишен?
— Как върви работилницата за лед, татко? — изведнъж попита Кейл.
— Добре. Плаща си разноските, докарва и малка печалба… Защо?
— Намислил съм как да я направим наистина доходоносна.
— Не днес — побърза да го прекъсне Адам. — Ако не забравиш, в понеделник, но днес не. Знаете ли, не помня откога не съм се чувствал толкова добре. Чувствам се, ако щете, някак изпълнен. Дали е само от добрия сън снощи и от хубавата баня, или е може би защото всички сме заедно и нямаме тревоги? — Усмихна се на Арон. — Разбрахме какво означаваш за нас чак когато замина.
— Беше ми мъчно за дома — призна си Арон. — Първите дни ми се струваше, че ще умра.
С порозовели страни при тях радостно се втурна Абра.
— Забелязахте ли, че на връх Торо има сняг? — попита ги тя.
— Да, видях — каза Адам. — Казват, това означавало, че предстои добра година. Може и ние да се възползваме.