Тъй като никога досега не бе издавала и една нотка на слабост, инстинктът на Джо му подсказа, че е време да се намеси.
— Може би не искаш да те тревожа — каза той, — но подочух нещичко за оная. — От кратката пауза, преди да е продумала, той разбра, че тя се напрегна.
— За коя? — тихо попита Кейт.
— За оная, другата.
— О! Имаш предвид Етел?
— Да, мадам.
— Омръзна ми тая Етел. Какво има сега?
— Ще ти кажа само какво стана. Аз нищо не проумявам. Бях в тютюнопродавницата на Келог, идва един при мене и вика: „Ти ли си Джо?“ А аз му казвам: „Отде знаеш?“ — „Ти нали търсеше едно лице?“ Добре, викам: „Можеш ли да ми разкажеш?“ По-рано не съм го виждал. А той казва, че искала да говори с мене. Щом иска, да говори! А оня ме гледа, гледа и вика: „Ти май забрави какво й нареди съдията.“ Сетих се, че е за това да не се връща. — Джо погледна Кейт в лицето, все така неподвижно и бледо, с поглед право напред.
— И след това ти поиска пари, нали? — рече Кейт.
— Не, мадам. Не поиска. Но каза нещо, от което нищо не разбрах. Пита ме: „Говори ли ти нещо името Фей?“ Пък аз му викам, че нищо не ми говори. „Приказвай тогава с нея.“ Казах му, че и това може да стане, и се махнах. Но абсолютно нищо не схванах и си казвам, по-добре тебе да питам.
— Говори ли ти нещо името Фей? — попита го Кейт.
— Абсолютно нищо.
Гласът й омекна съвсем.
— Искаш да кажеш, никога не си чувал, че Фей е била собственица на този дом?
В стомаха на Джо нещо болезнено се присви. Непоправим глупак! Как можа да се издаде! Мисълта му се залута.
— Абе, да, като си помислиш… май съм чувал, но ми се стори, че името е Фейт…
Внезапната му тревога бе добре дошла за Кейт. Тя отдалечи русокосата глава и болките и й даде възможност да се заеме с друго. Неговото предизвикателство бе събудило у нея нещо като задоволство.
— Фейт47 значи — тихо се засмя тя. — Налей ми чай, Джо. — С нищо не издаде, че забелязва треперещата му ръка и че чучурът на чайника няколко пъти чукна чашата. Не го погледна нито като остави чашата пред нея, нито като отстъпи назад, вън от полезрението й. Джо се тресеше от мрачни предчувствия. С умоляващ глас Кейт каза: — Джо, смяташ ли, че можеш да ми помогнеш? Ако ти дам десет хиляди долара, смяташ ли, че с това ще уредиш всичко? — Изчака секунда, след това се извъртя и го погледна право в очите. Бяха се навлажнили. Тъкмо облизваше устните си. При неочакваното й движение той се дръпна назад, сякаш го е ударила. Сега очите й плътно го следяха. — Хванах ли те, Джо?
— Нямам представа накъде биеш, мадам.
— Върви си и гледай да се досетиш, а после ела и ми кажи. Теб те бива да се досещаш. И нали ще ми пратиш Терез? — Искаше му се час по-скоро да напусне тази стая, в която го надхитриха и сразиха. Всичко бе объркал. Дали не бе провалил добрата си карта? На всичко отгоре кучката имаше наглостта да му каже: — Благодаря, че ми донесе чай. Чудесно момче си ти.
Дощя му се да тръшне вратата, но не посмя.
Кейт се изправи вдървена, като се стараеше да избегне болката при движението на хълбока си. Приближи бюрото и измъкна лист хартия. Трудно й беше да държи перодръжката. И така, движейки цялата си ръка, написа:
„Драги Ралф, съобщи на шерифа, че с нищо няма да му навреди, ако провери отпечатъците от пръстите на Джо Валери. Помниш го Джо, работи при мен. Твоя Кейт.“
Сгъваше писмото, когато се появи подплашената Терез.
— Викала сте ме. Какво съм направила? Старая се колкото мога. Мадам, бях и неразположена.
— Ела тук — рече Кейт и докато момичето изчакваше до писалището, бавно адресира плика и му залепи марка. — Искам да те изпратя да ми свършиш нещо — каза тя. — Най-напред отиваш в сладкарницата на Бел и купуваш две кутии смесени шоколадови бонбони, едната от два килограма и половина, другата от половин килограм. Голямата е за теб и момичетата. После се отбий в дръгстора на Крау и ми вземи две средни четки за зъби и една кутийка прах за зъби, нали ги знаеш, от тия с дупчиците?
— Да, мадам. — Терез си бе отдъхнала.
— Ти си добро момиче — продължи Кейт. — Отдавна те наблюдавам. Аз не съм добре, Терез. Ако се справиш добре с тая задача, сериозно ще се замисля дали да не те оставя да ме заместваш, като отида в болницата.
— Вие ще… наистина ли ще постъпите в болница?
— Не се знае още, скъпа. Но ще имам нужда от твоето съдействие. Ето ти пари за бонбоните. И не забравяй, средни четки за зъби!
— Добре, мадам. Благодаря ви. Веднага ли да тръгна?
— Да, и гледай да се измъкнеш така, че да не те усетят. Останалите да не знаят какво съм ти казала.