— Къде е Джо? — попита Кейт.
— Излезе, мадам.
— Чуйте — почна тя. — От сума време сън не ме хваща. Сега ще взема сънотворно, че да се наспя. Не искам никой да ме смущава, не искам никаква вечеря. Ще спя до утре по същото време. На Джо кажете, че до утре сутринта не желая никой и за нищо да ме търси. Разбрахте ли?
— Да, мадам — отвърнаха те.
— Лека нощ тогава. Сега е следобед, но за мен е лека нощ.
— Лека нощ, мадам — покорно и в един глас рекоха те. Кейт се извърна и заднишком, като рак, се прибра в стаята си.
След като затвори вратата, тя се огледа, уточнявайки простата последователност на това, което й предстои. Отново седна пред писалището. Този път, въпреки болката, с усилие принуди ръката си да пише четливо:
„Завещавам всичко, което имам, на сина си Арон Траск.“ Постави датата и се подписа: „Катерин Траск“. Сетне погали листа с пръсти и се изправи, оставяйки го на масата с написаното нагоре.
От средната маса взе чашата си, напълни я със студен чай, отнесе я в сивата стаичка на пристройката и я положи на стойката за четене. След това застана пред тоалетката, среса коси, нанесе малко руж по цялото си лице, леко го напудри и сложи бледото червило, което редовно употребяваше. Накрая почисти и изпили ноктите си. Затваряйки вратата на сивата стаичка, тя пресече пътя на външната светлина. Само настолната лампа хвърляше светлия си конус върху масата. Пренареди възглавниците, потупа ги с длан и се настани на стола. Отпусна за опит глава на пухената възглавница. Почувства се развеселена, сякаш се готви за някакво празненство. Внимателно напипа верижката в деколтето си и я измъкна, разви капачето на тубата и изтърси капсулата в дланта си. Усмихна й се и рече:
— Изяж ме! — след което я постави в устата си. Посегна към чая. — Изпий ме! — додаде тя и преглътна горчивата изстинала течност.
Наложи си да мисли само за Алиса — една такава дребничка, очакваща я. От периферията на погледа й надничаха други лица: баща й, майка й, Чарлз, Адам, Самуел Хамилтън, след това Арон, зърна и усмивката на Кейл. Не бе нужно да й казва каквото и да било. Светлинката в очите му говореше: „Ти пропусна нещо. Те всички го имаха, но на теб то липсваше.“ Насочи мислите си обратно към Алиса. На сивата стена отсреща имаше дупчица, издълбана с нокът. Алиса ще я чака там, ще прихване Кати през кръста и Кати ще прегърне талията на Алиса и ситни като главички на топлийки двете първи приятелки ще поемат нататък.
По крайниците й бе почнала да пъпли топла вкочаненост. Болката в ръцете изчезваше. Клепачите й натежаха, страшно натежаха. Прозина се. „Алиса не знае — рече си тя или само си го помисли. — Ние ще се разминем.“
Очите й се затвориха, почна да й се повдига, зави й се свят и тя потръпна. Отвори очи и ужасена се огледа. Сивата стаичка тъмнееше, конусът светлина изтичаше и се бърчеше като вода. След това очите й отново се притвориха, а пръстите й се събраха, сякаш обгърнали малки момичешки гърди. Сърцето й биеше тържествено, дишането й взе да се забавя, а тя ставаше все по-малка и по-малка, додето накрая изчезна, като че никога не е била.
2
Когато Кейт го отпрати, Джо отиде в бръснарницата — така постъпваше всякога, щом е неспокоен. Подстригаха го, измиха му косата с яйчен шампоан, разтриха я с тоник. Поръча си лицев масаж и козметична маска, направиха му маникюр и му лъснаха обувките. Обикновено тази процедура плюс една нова вратовръзка връщаха самочувствието на Джо, но този път, когато излезе от бръснарницата, след като бе оставил бакшиш от петдесет цента, той бе все още потиснат. Кейт го бе спипала като плъх, по долни гащи. Бързата й мисъл го бе оставила смутен и безпомощен. Не по-малко разстройващ бе и навикът й да прехвърля всичко на тебе, независимо дали иска да ти внуши нещо, или не.
Нощта започна безлично, но след това, развеселени от положената в Сан Хуан клетва за братство в дружеството „Сигма-Алфа-Епсилон“, в дома с поразмътени глави нахлуха шестнайсетима студенти от Станфорд, похотливи като жребци.
Флоранс, която в представлението пушеше цигара, бе хванала упорита кашлица и всеки път, когато понечваше да смукне, се задавяше и номерът й пропадна. Мъжкото пони пък страдаше от стомашно разстройство.
Студентите крещяха от удоволствие, блъскаха се по гърбовете и накрая задигнаха всичко, което се оказа незаковано. След като си отидоха, две от момичетата захванаха уморителна и еднообразна кавга, а Терез усети първите симптоми на сифилиса. Господи, каква нощ! Оттатък вестибюла, зад затворената си врата, умисленото страшилище мълчеше. Преди да си легне, Джо застана до вратата, но нищо не чу. В два и половина заключи входа и в три бе вече в леглото. Но не можа да заспи. Приседна в постелята и прочете седем глави от „Победата на Барбара Уърт“48, а щом съмна, слезе в смълчаната кухня и си свари цяла каничка кафе. Хванал чашата с две ръце, той седна и подпря лакти на масата. Нещо се беше изпортило, но не му стигаше умът да го проумее. Навярно е разбрала, че Етел е мъртва. Трябва да бъде по-предпазлив. И веднага реши, твърдо реши какво да предприеме. Ще влезе при нея в девет, но ще слуша внимателно. Сигурно нещо е пропуснал. Най-добре ще е, ако постави въпроса ребром, без да се прави на балама. Ще измъкне, да кажем, една хилядарка и ще си обере крушите, пък ако му откаже, какво — пак ще се махне. Беше му омръзнало да се разправя с жени. Ще си намери работа в Рино49, ще раздава карти и ще има определен работен ден без никакви жени. Току-виж се сдобил и с апартамент — ще си го подреди с широки кресла и с канапе. Какъв смисъл да си блъска главата в тоя загубен град? Тъй и тъй ще е по-добре да се пръждоса от този щат. Дори си помисли дали да не го направи начаса — става от масата, качва се горе, за две минути си стяга багажа и да го няма. Най-много три-четири минути. И никому нищо няма да каже. Възможността му допадна. Добрата карта с Етел може би не е толкова сигурна, както му се стори в началото, но пък една хилядарка си струва. Я по-добре да почака.
48
Популярен за времето си роман от Харълд Бел Райт (1872–1944), проповядващ здравия морал на „природния“ човек (1911). — Б. пр.