Няколко минути по-късно, когато в предната канцелария на стария тухлен околийски затвор, зад съдилището, до писалището му застана безименният посетител, шерифът Куин бутна пред него завещанието на Кейт.
— Какво е мнението ти на адвокат — валидно ли е това?
Човекът прочете двата реда и пое дълбоко дъх през носа си.
— Наистина ли е лицето, за което си мисля?
— Да.
— Тогава, щом се е казвала Катерин Траск, щом това е нейният почерк и ако Арон Траск е наистина неин син, валидно е, и още как.
Куин приповдигна краищата на разкошните си гъсти мустаци с показалец.
— Ти нали я познаваше?
— „Познаваше“ не е точната дума. Просто знаех коя е.
Куин облегна лакти на писалището и се наведе напред.
— Седни, искам да си поговорим.
Посетителят му придърпа един стол. Пръстите му си играеха с копчето на палтото.
— Изнудвала ли те е Кейт? — попита шерифът.
— Разбира се, не! Откъде накъде?
— Питам те като приятел. Знаеш, че е мъртва и можеш да ми кажеш.
— Нямам представа за какво намекваш. Мен никой не ме е изнудвал. — Куин измъкна една снимка от плика й, обърна я като карта за игра и я плъзна по масата. Посетителят намести очила и дъхът му отново свирна през носа. — Исусе! — тихо възкликна той.
— Нали не си знаел, че притежава такава снимка?
— А, знаех, тя ми съобщи. За Бога, Хорас, какво смяташ да правиш с всичко това? — Куин измъкна снимката от ръката му. — Хорас, какво ще правиш с всичко това?
— Ще го изгоря. — Шерифът прокара палец по ръбовете на пликовете. — Това тук представлява една адска колода, която може да вдигне цялата околия във въздуха.
На отделен лист хартия Куин написа списък от имена, след което се надигна на хромия си крак и се дотътри до желязната печка при северната стена на канцеларията. Смачка „Салинас Морнинг Джърнъл“ на топка, запали го и го пусна в печката. Щом вестникът се разгоря, хвърли кафеникавите пликове в пламъците, премести ръчката на „силно“ и затвори вратичката. Огънят забумтя и малките остъклени прозорчета в предната част на печката замигаха в жълто. Куин обърса ръце, сякаш с нещо ги бе изцапал.
— Вътре бяха и негативите — каза той. — Прерових цялото й бюро. Други копия нямаше.
Посетителят му се помъчи да каже нещо, но гласът излезе като дрезгав шепот:
— Благодаря ти, Хорас.
Шерифът докуца до писалището и взе списъка.
— Искам за нещо да те помоля — поде той. — Вземи този списък и съобщи на всички вписани, че съм унищожил снимките. Познаваш ги до един, Бог ми е свидетел, тъй че няма особено да се зачудят. Светци вече няма. Всекиго ще хванеш насаме и ще му кажеш точно какво се е случило. Ето, виж!
— И той отвори вратичката на печката, разравяйки почернелите хартии, които се превърнаха на пепел. — За това им разкажи! — рече той.
Посетителят погледна шерифа и Куин разбра: няма вече земна сила, която би възпряла този човек да го мрази. До края на живота им между тях ще има преграда, но никой никога не би подсказал това.
— Хорас, не зная как да ти благодаря.
— Няма нищо — с тъга отвърна шерифът. — Направих онова, което бих искал и приятелите ми да сторят за мен.
— Долна кучка! — тихо изсъска посетителят и Хорас Куин се досети, че половината от ругатнята се отнася до него. Стана му ясно и това, че повече няма да го избират за шериф. Тези мъже, обременени с чувството за вина, ще го прогонят, просто са длъжни. Въздъхна и седна.
— Върви сега да обядваш — каза той. — Аз имам още работа.
В един и четвърт шерифът Куин сви от Главната към Централния булевард. В пекарната на Рейно си купи една франзела, все още топла и сладостно ухаеща на втасало тесто. За да изкачи стъпалата до верандата на Траск, хвана се с едната ръка за парапета. Ли му отвори, вързал на кръста си пешкир за съдове.
— Няма го вкъщи — рече той.
— Връща се. Обадих му се в наборното. Ще го изчакам.
Ли се отдръпна да го пропусне, покани го във всекидневната и попита:
— Ще искате ли чаша прекрасно горещо кафе?
— Нямам нищо против.
— Съвършено прясно — рече Ли и се прибра в кухнята. Куин огледа комфортната всекидневна. И почувства, че не желае да остава повече на своя пост. Спомни си какво бе казал един лекар веднъж: „Обичам да акуширам, защото свършиш ли си добре работата, накрая те чака голяма радост.“ Шерифът често бе мислил за тази забележка. Струваше му се, че ако той си върши добре работата, накрая някого винаги го чака мъка. Обстоятелството, че тя е необходима, все по-малко означаваше нещо за него. Ще не ще, скоро ще се пенсионира. Всеки носи в съзнанието си една представа за наближаващото пенсионерство — ще върши онези неща, за които никога не му е оставало време: да пътува или да изчете пренебрегваните книги, които вечно е твърдял, че познава. От години шерифът си бе мечтал как ще прекарва тези ведри дни — на лов и на риба, ще скита по хребетите на Санта Лусия, ще нощува край полузабравени ручеи. Но сега, когато това време бе почти дошло, той разбираше, че не го иска. От спането на голата земя кракът ще го заболи. Припомняше си колко много тежи един елен и колко трудно се пренася полюляващото се мъртво животно от мястото на убиването му. И освен това, честно казано, вече не му се яде дивеч. Мадам Рейно би могла да го накисне във вино и да го шпикова с подправки, но, по дяволите, така приготвена, и една стара обувка ще добие приемлив вкус.