Ли вдигна поглед от страницата и отговори на книгата тъй, както би отговорил на някого от древните си предшественици:
— Това е вярно — рече той. — Много е трудно, съжалявам. Но не забравяй, пак ти беше казал: „Избирай винаги късия път, помни, че късият път е най-естествен.“
След това пусна страниците да се затворят и в пръстите му остана само началната, върху която с тъп дърводелски молив бе написано „Сам’л Хамилтън“. Изведнъж Ли се почувства добре. Интересно, дали някога Сам’л Хамилтън бе усетил липсата на тази книжка? Разбрал ли е кой я бе откраднал? На Ли се бе сторило, че единственият истински чист начин е да я задигне. И се радваше и досега. Пръстите му погалиха гладката кожена подвързия, после отнесе книгата и пак я скри под сандъчето за хляб. „Разбира се — каза си Ли, — той се е досетил кой е крадецът. Кой друг може да вземе Марк Аврелий?“ Отиде във всекидневната и постави стол близо до спящия Адам.
2
Кейл седеше на масата в своята стая с облегнати лакти и притискаше с длани цепещата го глава, разтривайки слепоочията. Присвиваше го стомах, целият, отвън и отвътре, вонеше на сладостно-киселата миризма на уиски, пропита в порите и в дрехите му, лениво пулсираща в главата.
Кейл никога не беше пил досега, не му се е налагало. Но отиването до Кейт не се оказа никакво облекчение за болката, а отмъщението му не се превърна в очакваната победа. В паметта му кръжаха облаци и несвързани късове от звуци, гледки и чувства. В момента той не можеше да раздели истинското от въображаемото. На излизане от Кейт бе докоснал брат си, но хлипащият Арон го отблъсна с юмручен удар като бич, който го повали. Арон бе постоял над него в тъмното, след това неочаквано се бе извърнал и побягнал, плачейки като сломено дете. Кейл и сега чуваше дрезгавите му вопли, заглушаващи хукналите стъпки. Кейл бе останал да лежи неподвижен на мястото, където падна, под високия чимшир в двора на Кейт. Откъм обръщалото се чуваха пъшканията и кихавиците на локомотивите, долиташе трясъкът на товарни вагони, лашкани в композиции. Сетне бе затворил очи, но като чу леки стъпки и долови чуждо присъствие, погледна нагоре. Някой се бе надвесил над него и той си помисли, че това е Кейт. Фигурата безшумно изчезна. Малко по-късно Кейл се бе надигнал, поизчетка се и тръгна към „Главната улица“. Бе се изненадал от най-обикновените си чувства. Дори тихичко запя с притаен глас:
„В тази ничия земя розичка расте.
Колко чудно е, че тя…“
Целия петък Кейл се мота като замаян. Вечерта Джо Лагуна му купи един кварт уиски. Кейл бе още млад, нямаше право да го купи. Джо поиска да му прави компания, но се задоволи с долара, който Кейл му пробута, и се върна да изпие един пайнт гроздова.
Кейл свърна в уличката зад енориашкия дом и намери сянката до стълба, където бе седял в нощта, когато за пръв път видя майка си. Кръстоса нозе на земята и преодолявайки погнусата и порива да повърне, взе да се налива с уиски. На два пъти повърна, но продължи да пие, докато земята изведнъж се изправи и се залюля, а уличната лампа царствено се завъртя в кръг. Най-сетне бутилката се изхлузи от ръката му и Кейл изгуби съзнание, продължавайки да повръща. Някакво сериозно улично псе с къса козина и закривена опашка, тръгнало на посещение по своите познати места, се шмугна в уличката, но го надуши и с широк завой го заобиколи. Намери го Джо Лагуна и също го помириса. После взе шишето, облегнато върху крака на Кейл, вдигна го към лампата и го разклати. Все още имаше една трета. Огледа се за тапата, но не я откри и се отдалечи, запушил гърлото с палец да не се разплиска уискито.
Когато в студеното утро Кейл се пробуди премръзнал, светът му се стори отвратителен. Довлече се до вкъщи като премазана хлебарка. Не се наложи да върви дълго — просто се измъкна от уличката и прекоси „Главната“.
Ли го чу на вратата и като залиташе в хола, долови издайническата воня, с която се довлече в стаята си и се строполи на леглото. Главата му се пръскаше от болка, но бе вече напълно буден. Бе изгубил всякакво съпротивление срещу страданието, с нищо не можеше да се предпази и от срама. След малко направи най-доброто, което смогна — изкъпа се с ледена вода, изтърка се цял с късче пемза и едва не се издра, но болката от това дране му се стори благодатна.
Знаеше, че е длъжен да открие на баща си своята вина и да го помоли за прошка. И не само сега, а и завинаги трябваше да се унижава пред Арон. Без това не можеше да живее. И все пак, когато го извикаха и застана в една стая с баща си и шерифа Куин, той бе вече див и гневен като разлютено куче, а самоомразата му се обърна навън, към всички останали — порочен пес, когото не обичат и който никого не обича. След това се върна в стаята си и вината му отново го връхлетя. Не притежаваше никакво оръжие, с което да я отблъсне. Обзе го панически страх за Арон. Може да е пострадал, може да е загазил. Арон не е в състояние да се защитава. Кейл схвана, че трябва да върне Арон, да го намери и да му върне предишното състояние. Това трябваше да стане дори ако се наложи Кейл да се пожертва. Мисълта за саможертва го облада така, както става с всички разяждани от вина хора. Саможертвата би настигнала Арон, би го върнала назад. Кейл отвори скрина си и измъкна плоското пакетче изпод носните си кърпи. Огледа се в стаята и домъкна на масата една порцеланова паничка за игли и карфици. Дишаше дълбоко и хладният въздух му се услади. Хвана една от новичките банкноти, сгъна я по средата под прав ъгъл, драсна клечка кибрит откъм долната страна на писалището и я запали. Плътната хартия се сгърчи и почерня, пламъкът се вдигна нагоре и Кейл пусна овъгленото парченце в чинийката чак когато огънят стигна върховете на пръстите му. Измъкна още една банкнота, запали и нея. След шестата, без да чука, в стаята влезе Ли.