— Замириса ми на дим — рече той и забеляза какво прави Кейл. — О!
Кейл се изопна пред евентуалната му намеса, но такава не последва. Ли скръсти ръце на корема си и тихомълком застана в очакване. Кейл упорито палеше банкнота подир банкнота, додето изгори всички до една, сетне стри овъглените късове на пепел и на свой ред зачака реакцията на Ли, но Ли продължаваше неподвижен да мълчи.
— Хайде — най-сетне не издържа Кейл, — казвай! Нали искаш нещо да ми кажеш? Казвай!
— Няма — рече Ли, — нямам какво да ти казвам. Ако и ти нямаш нужда нещо да ми кажеш, ще постоя и ще се махна. Ето, ей тук ще поседна. — Сви се на един стол, скръсти ръце и зачака. Усмихваше се на себе си с онова изражение, което наричаме „непроницаемо“.
Кейл се отдалечи.
— Мога да седя по-дълго от тебе — каза той.
— На състезание може би. Но ден след ден, години наред… кой знае, може и векове… Не, Кейл, ще изгубиш.
— Бих искал да си почнеш конското — злобно каза Кейл след няколко секунди.
— Нямам конско.
— Тогава за какви дяволи си се домъкнал? Знаеш какво направих. А снощи се напих.
— Първото го подозирам, а второто го надушвам.
— Надушваш го?
— Че ти още вониш — рече Ли.
— За първи път ми беше — каза Кейл. — Не ми хареса.
— И на мен — рече Ли. — От алкохол ми става лошо на стомаха. Освен това ме прави игрив. Разумен, но игрив.
— Как по-точно, Ли?
— Мога само да ти дам един пример. На млади години играех тенис. Харесваше ми, а и не беше лошо за един слуга. Ще може да отбива мъчните топки вместо господаря си, ако играят на двойки. Благодарност няма, но някой и друг долар… Веднъж, мисля пих шери, ми хрумна теорията, че най-бързите и най-неуловими животинки на света са прилепите. Намериха ме среднощ в камбанарията на методистката църква в Сан Леандро. Бях с ракета и, изглежда, съм обяснил на полицая, който ме арестува, че си тренирам бекхенда с прилепи.
Кейл се разсмя така жизнерадостно, че на Ли му се дощя да е било истина.
— Пък аз просто седях до един стълб и се наливах като свиня — рече той.
— Все тия животни…
— Страх ме беше, че ако не се напия, ще се самоубия — прекъсна го Кейл.
— Никога няма да го направиш — рече Ли, — твърде си посредствен. Между другото, къде е наистина Арон?
— Избяга. Не го знам къде отиде.
— Виж, той не е посредствен — неспокойно рече Ли.
— Знам. Точно за това си мислех. Нали не би посегнал, а, Ли? Какво ще кажеш?
— Ама че проклетия! Щом човек пожелае да повярва в нещо — изпитателно почна Ли, — казва на някой приятел да си мисли, че каквото той е поискал, е непременно вярно. Все едно да питаш келнер кое им е най-хубавото блюдо. Отде, по дяволите, да зная?
— Ах, защо го направих! — завайка се Кейл. — Защо го направих?!
— Не усложнявай нещата — посъветва го Ли. — Знаеш защо си го направил. Било те е яд на него. И те е било яд, защото баща ти е наранил чувството ти за достойнство. Не е мъчно да се разбере. Ти просто си зъл.
— Мисля, че това най-много ме смущава: защо съм зъл. Ли, аз не искам да бъда такъв. Помогни ми, Ли!
— Минутка! — рече Ли. — Стори ми се, че чух баща ти.
— И изхвръкна през вратата. Кейл долови гласове и след малко Ли се върна в стаята. — Отива на пощата. По това време на деня никога не са пристигали писма. И никой не получава писма следобед. Но всеки мъж в Салинас отива в пощата именно следобед.