— Някои гаврътват пътем по една чашка — отбеляза Кейл.
— Мен ми се струва, че им е станало навик, пък си и почиват. Срещат се с приятели… Виж какво, Кейл — рече Ли, — баща ти не ми харесва. Изглежда ми разсеян… О, щях да забравя! Ти още не знаеш. Снощи майка ти се е самоубила.
— Нима? — продума Кейл и след това изръмжа: — Вярвам, че така й се пада. Не, не исках да кажа това. Не искам да мисля по този начин. Ето пак, виждаш ли? Не искам, не искам да бъда такъв!
Ли се почеса по главата, от което цялата го засърбя. Печелейки време, той продължи да се чеше. Така добиваше вид на дълбоко замислен.
— Голямо удоволствие ли ти достави изгарянето на парите? — попита той.
— Като че ли да.
— И ти става много приятно от това самобичуване, нали? Наслаждаваш ли се на своето отчаяние?
— Ли!
— Само за себе си мислиш! И затаяваш дъх пред трагичната съдба на Кейлъб Траск, Кейлъб Великолепния, Кейлъб Неповторимия! Кейлъб, чието страдание плаче за своя Омир. Никога ли не ти е хрумвало, че си просто един сополанко? Веднъж лошо момче, друг път — невероятно щедро? С мръсни привички и удивително чисти мисли? Може би притежаваш малко повече енергичност от повечето останали, но само толкова, вън от това ти си досущ като всички други момчета-сополанковци. Нима се мъчиш да си приписваш някакво достойнство и трагичност само защото майка ти е била проститутка? И ако с брат ти се случи нещо, ще можеш ли да си присвоиш незабелязано славата на убиец, а, себелюбецо?
Кейл се обърна бавно към масата си. Притаил дъх, Ли го наблюдаваше, както лекарят следи как пациентът му ще понесе подкожната инжекция. И забеляза припламването на последователните му реакции — най-напред негодуванието от обидата, сетне войнствеността и накрая, водещи някъде към началото на облекчението, наранените чувства. Ли въздъхна. Така упорито се беше постарал, с такава нежност, и ето — изглежда, усилията му щяха да бъдат възнаградени.
— Ние сме буен народ, Кейл — тихо продължи той. — Не ти ли се вижда чудно, че слагам и себе си в това число? Може би ние наистина до един сме произлезли от нетърпеливите, сприхавите, от престъпници, кавгаджии и побойници, но сме потомци и на храбрите, непокорните и щедрите. Ако не са били такива, нашите прадеди са щели да си останат по своите родни места в другия свят и да мрат от глад върху изтощената земя. — Кейл извърна глава към Ли, от лицето му бе изчезнало всякакво напрежение. Усмихна се и Ли схвана, че все пак не е подвел момчето изцяло, Кейл вече разбираше каква е била задачата му — една добре изпълнена задача — и сега му е благодарен. — Ето защо включвам и себе си — продължи Ли. — Ние всички носим това наследство, безразлично от коя стара земя са тръгнали бащите ни. Независимо от цвета и от оттенъците, всички американци притежават, кажи-речи, едни и същи белези. Така, по чиста случайност, се е получила една порода хора. Затуй сме и свръхсмели, и свръхстрахливи, добри, но и жестоки като деца. Ние сме свръхдружелюбни и заедно с това се плашим от чужденците. Уж се надуваме, а всичко ни прави впечатление. Ние сме прекалено сантиментални, но и реалистични. Земни, материалисти, а в същото време… Нима си чувал за друга нация, която върши всичко в името на някакви идеали? Преяждаме, нямаме никакъв вкус, никакво чувство за мярка. Пилеем силите си като ненужна смет. Хората в бившите ни отечества казват за нас, че преминаваме от варварството направо към упадъка, без никаква междинна култура, Можем ли да допуснем, че ония, които ни критикуват, не са намерили ключа и не знаят езика на нашата култура? Такива сме, Кейл, всички до един. И ти не си по-различен.
— Продължавай да говориш — рече Кейл, усмихна се и повтори: — Продължавай.
— Повече няма нужда — каза Ли. — Аз свърших. Само ми се иска баща ти да се върне. Безпокоя се за него. — И неспокойно излезе от стаята.
В антрето, току зад входната врата, той свари Адам — облегнат на стената със смъкнати рамене и ниско прихлупена шапка.
— Какво става с тебе, Адам?
— Нямам представа. Май съм изморен, много изморен.
Ли го хвана за ръката и се наложи да го отведе до всекидневната. Адам се строполи тежко на своя стол. Ли му свали шапката. Адам взе да разтрива опакото на лявата си ръка. Очите му бяха необикновени — съвсем ясни, ала неподвижни. Пресъхнали и подпухнали, устните му пропускаха словата бавно, едва чуто, сякаш бълнува. И грубо потриваше ръката си.
— Чудна работа — рече той, — изглежда, съм припаднал в пощата. Никога не съм губил съзнание. Мистър Пиода ми помогна да се изправя. Стори ми се, беше за секунда. Никога не съм припадал.
— Имаше ли писма? — попита Ли.