— Да… да, мисля, че имаше. — Пъхна си лявата ръка в джоба, но след миг я измъкна. — Ръката ми е като безчувствена — извинително каза той, пресегна с дясната и извади жълта пощенска картичка, с каквито си служат правителствените учреждения. — Мисля, че я прочетох — каза той, — трябва да съм я прочел. — Вдигна я пред очите си и след това я пусна в скута си. — Ли, май ще се наложи да си взема очила. Досега никога не съм имал нужда. Не мога нищо да прочета. Буквите ми скачат.
— Дай аз да я прочета.
— Смешна работа… да, първата ми работа е да си взема очила. Чети, какво пише?
— „Мили татко — зачете Ли, — аз съм във войската. Казах им, че съм на осемнайсет години. Ще се оправя, не се тревожи за мен. Арон.“
— Интересно — рече Адам, — като че ли съм я чел. Но май не съм. — И отново разтри ръката си.
Глава 52
1
Мрачно и смутно време беше зимата на хиляда деветстотин седемнайсета-осемнайсета година. Германците помитаха всичко пред себе си. За три месеца англичаните дадоха триста хиляди убити. В редица подразделения на френската армия настъпиха метежи. Русия бе излязла от войната. Отпочинали и превъоръжени, източните германски дивизии бяха хвърлени на западния фронт. Войната ни се струваше безнадеждна. Още неизпратили и дванайсет дивизии на бойното поле, настъпи май. Чак през лятото почнахме да прехвърляме през океана войскови съединения в по-големи мащаби. Съюзническите генерали се джафкаха помежду си. Подводниците унищожаваха транспортните ни кораби.
Тогава ни стана ясно, че войната съвсем не е една кратка героична престрелка, а мудна, невероятно сложна история. През тия зимни месеци духът ни спадна. Преди да сме възприели настойчивостта, с която се води една продължителна война, ние вече бяхме изгубили пламъка на въодушевлението.
Лудендорф51 се оказваше непобедим. Нищо не бе в състояние да го възпре. Офанзивите му срещу разбитите армии на Франция и Англия следваха една подир друга. Усетихме се, че сигурно вече е твърде късно и че може би скоро ще се окажем сами пред непобедимите германци.
Стана нещо обичайно хората да дирят избавление от войната — едни в разнообразни фантасмагории, други в порока, трети — в неуместно веселие. Изпитвахме недостиг от гадатели, а кръчмите се тресяха от оборот. За да избягат от проникващия навсякъде страх и от унинието, някои се затваряха в своите лични драми и радости. Не е ли странно, че днес вече сме забравили това? Първата световна война помним като една бърза победа с духови оркестри и знамена, с паради и кавалерийски еквилибристики, с войници, които се завръщат, и със сбивания по пивниците с проклетите британци, които смятаха, че са спечелили войната. Как бързо забравихме, че през тази зима Лудендорф беше несломим и колко много хора умствено и душевно се подготвяха за една загубена война.
2
Адам Траск бе не толкова опечален, колкото объркан. Не му се наложи да иска освобождаване от наборното бюро. Поради разклатеното здраве дадоха му отпуска по болест. Седеше с часове и разтриваше опакото на лявата си ръка, масажираше я с твърда четка, правеше й бани в гореща вода.
— Кръвообращението — повтаряше той. — Веднъж да се нормализира, и всичко ще бъде в ред. Но очите… те ме смущават. Винаги съм имал добро зрение. Ще трябва май да отида на лекар, че да ми дадат очила. Аз и очила! Трудно ще им свикна. И днес бих отишъл, но се чувствам нещо замаян.
Всъщност той се чувстваше много по-замаян, отколкото си признаваше. Дори из къщи не можеше да ходи, ако не се подпира с ръка о стената. Често се налагаше Ли да му помага, за да се изправи от стола, да се надигне от леглото сутрин и да му завързва обувките, тъй като с неподвижната лява ръка не можеше да връзва възли. Почти всекидневно се сещаше за Арон.
— Разбирам, че на един младеж му се иска да постъпи доброволец — казваше той. — Ако Арон ме беше попитал, навярно щях да се помъча да го разубедя, но не бих му забранил. Ти знаеш това, Ли.
— Знам го.
— И точно това не разбирам. Защо му трябваше да го прави скришом? Защо не пише? Мислех, че го познавам по-добре. Писал ли е на Абра? Сигурно й е писал.
— Ще я питам.
— Питай. Час по-скоро я питай.
— Обучението им не е леко, така съм чувал. Може би не му остава време.
— Че колко време е нужно да драснеш една картичка?
— Когато ти беше войник, пишеше ли на баща си?
— Да не мислиш, че си ме хванал натясно? Не, не съм му писал, но аз си имах причина. Аз не исках да ставам войник. Но баща ми ме прати насила, а аз се съпротивлявах. Нали разбираш, имал съм причина. Но Арон? Учението му беше потръгнало… Е, поискаха писмени сведения за него. Ти чете писмото. Не си е взел дрехи, не си е взел златния часовник…
51
Ерих Фридрих Вилхелм Лудендорф (1865 — 1937) — германски генерал, пълководец през I св. война. — Б. пр.