— Никога не е изглеждал преуморен — забеляза Абра. Майка й отвори сандъчето за картофи, извади три по-големи и ги отнесе на чешмата.
— Баща ти, мила моя, е много издръжлив човек. Как не ми дойде наум по-рано! Не му стигаше неговата си работа, ами се нагърби и с тия военни истории. Лекарят казва, че понякога човек рухва отведнъж.
— Да вляза ли да го видя?
— Виж какво, Абра, струва ми се, баща ти не желае никой да го безпокои. Звъня съдията Нудсен, а баща ти поръча да му кажа, че спи.
— Да ти помогна ли с нещо?
— Иди се преоблечи. Няма да е много приятно да си изцапаш хубавата рокля.
Абра мина на пръсти покрай вратата на баща си и се затвори в своята стая. Облепена с ярки книжни тапети, тя блестеше от лак. На тоалетната й масичка стояха в рамки снимките на родителите й, по стените, също в рамки, бяха окачени куплети от известни стихотворения, в шкафа всичко беше подредено, подът — също лакиран, обувките й — прилежно наредени една до друга. Всичко вършеше майка й, настояваше да го върши; тя решаваше какво трябва да прави Абра, тя определяше какво да облича. Абра отдавна се бе отказала да държи в стаята си лични вещи, дори интимни неща. Така бе продължавало от толкова дълго време, че Абра вече не смяташе стаята си за свое убежище. Убежища тя диреше единствено в мислите си. Малкото запазени писма държеше във всекидневната стая, напъхани между страниците на двутомните „Мемоари“ на Юлисес С. Грант52, които след своето излизане от печатницата, както отлично знаеше тя, не бяха отваряни от никого освен от нея.
Абра изпитваше радост, но не й трябваше да търси причината. Известни неща тя знаеше със сигурност и за такива неща не отваряше и дума. Така например ясно й беше, че баща й не е болен. Просто се криеше от нещо. Със същата сигурност знаеше, че Адам Траск е болен — беше го видяла как се движи по улицата. И се чудеше как може майка й да не знае, че баща й не е болен.
Абра съблече роклята и надяна памучната си престилка без ръкави, която се бяха разбрали да й служи за къщна работа. Среса се, мина отново на пръсти пред вратата на баща си и слезе долу. Там си отвори папката, взе картичката на Арон, а след това, във всекидневната, изтръска и останалите му писма от втория том на мемоарите. Сгъна ги стегнато, вдигна поли и ги затъкна в ластика на слипа си. Пакетчето малко я поизду, но в кухнята препаса още една престилка и подутината се прикри.
— Можеш да обелиш морковите — рече майка й. — Гореща ли е водата?
— Вече завира.
— Сложи в тая чаша едно кубче бульон. Хайде, мила! Според лекаря било укрепващо за баща ти.
Щом майка й отнесе димящата чаша на горния етаж, Абра отвори горивната камера за смет на газовата печка, напъха вътре писмата и ги запали.
— Мирише ми на пушек — установи майка й, като се върна.
— Подпалих боклука. Беше се напълнило.
— Друг път ме питай, като решиш да правиш такива неща — рече майка й. — Нарочно го бях оставила, да постоплим кухнята заранта.
— Извинявай, майко — каза Абра, — не се сетих.
— Постарай се да мислиш по тия въпроси. Напоследък ми се виждаш доста лекомислена.
— Прости ми, мамо.
— Спестеното означава спечелено — каза майка й. Телефонът в трапезарията зазвъня. Абра чу майка си да казва:
— Не може да го видите. Докторът така нареди. С никого не му дава да се среща… Не, не, с никого. — После се върна в кухнята.
— Отново съдията Нудсен.
Глава 53
1
Предстоящата среща с Ли стана причина на другия ден до края на часовете Абра да се чувства в повишено настроение. В едно от междучасията срещна Кейл в коридора.
— Каза ли му, че ще дойда?
— Заловил се е да прави някакви пасти — отвърна Кейл. Беше с униформа — задушаваща висока яка, отесняла куртка и намотани гамаши.
— О, вие ще имате военна подготовка — забеляза Абра. — Значи аз ще бъда първа. Какви пасти!
— Де да ги знам. Но нали ще ми оставиш една-две? Замириса ми на ягоди. Запази ми две, а?
— Искаш ли да видиш какъв подарък съм приготвила за Ли? Виж! — И тя отвори малка картонена кутия. — Нов модел белачка за картофи. Сваля само люспата. Страшно е лесно. Специално за Ли.
— Отидоха ми пастите! — рече Кейл и добави: — Може да позакъснея, но нали няма да си тръгнеш, докато не се върна?
— А после ще ми носиш ли книгите до вкъщи?
— Да — каза Кейл.
Тя го изгледа продължително, право в очите. Той едва устоя да не сведе поглед. После тя пое към класната си стая и се отдалечи.
2
Адам бе почнал да си поспива до късно, по-точно свикна често да се унася — кратки дремки и денем, и нощем. Ли надникна в стаята му няколко пъти, додето накрая го свари буден.
52
Хайръм Юлисес С. Грант (1822–1885) — генерал-главнокомандващ войските на Севера през Гражданската война, 18-и президент на САЩ (1869–1877). — Б. пр.