— Къде са пастите? — заинтересува се тя. — Хайде да ги скрием от Кейл! — И се настани в кухнята. — О, колко се радвам, че пак съм тук!
Ли се засили да говори, задави се и хубавите неща, които му се дощя да изрече, трябваше да произнесе много внимателно. Надвеси се над нея и почна:
— Да знаеш, не са много нещата, които съм искал в живота си. Доста рано се научих да не искам баща си и майка си. Да искаш много, значи да си спечелиш и много огорчения.
— Но сега искаш нещо — весело рече Абра. — Какво е то?
— Бих искал да си ми дъщеря — изломоти Ли, изненадан от себе си. Отиде до печката, изключи газта под чайника, сетне наново я подпали.
— И аз искам да си ми баща — тихо рече Абра, Той я погледна мигновено и отмести очи.
— Искаш?
— Да, искам. — Защо?
— Защото те обичам.
Ли побърза да се измъкне от кухнята. В стаята си приседна, здраво стиснал ръце, додето дъхът му се успокои. Изправи се и взе от масата си гравирана абаносова кутийка. На капака към небето се издигаше дракон. Занесе я в кухнята и я постави на масата между ръцете на Абра.
— Това е за тебе — рече той с тон, в който нямаше и следа от акцент.
Тя отвори кутийката и зърна малко, тъмнозелено нефритово медальонче. На повърхността му бе гравирана дясна човешка ръка, красива ръка с отпуснати в покой пръсти. Абра взе медальона, погледна го, навлажни го с върха на езика си и нежно го докосна до пълните си устни, след което притисна хладния камък до бузата си.
— Това беше единственият накит на майка ми — рече Ли.
— Абра се надигна, обви врата му с ръце и го целуна — такова нещо се случваше в живота му за първи път. Ли се засмя.
— Ориенталското ми спокойствие, изглежда, ме е изоставило — каза той. — Позволи ми да приготвя чая, скъпа. Само така ще се взема в ръце. — Вече при печката Ли продължи: — Никога не съм употребявал тази дума, никога и към никого на тоя свят.
— Сутринта се събудих много радостна — каза Абра.
— И аз — каза Ли. — И знам каква беше причината за това щастие. Предстоеше да дойдеш.
— Аз също се радвах, но…
— Променила си се — установи Ли. — Не си вече онова малко момиче. Ще ми кажеш ли?…
— Изгорих всички писма от Арон.
— Да не ти е причинил нещо лошо?
— Не, не мога да кажа. Но в последно време се чувствах неловко и все ми се щеше да му обясня, че не съм за него.
— И сега, когато не си длъжна да бъдеш съвършена, можеш да бъдеш добра. Нали?
— Предполагам. Сигурно е така.
— Знаеш ли за майката на момчетата?
— Да. А ти знаеш ли, че не съм опитала още нито една от пастите? Устата ми пресъхна.
— Пийни си чай, Абра. Харесва ли ти Кейл?
— Да.
— У него — каза Ли — са събрани всички хубави и всички лоши неща. Струва ми се, че един човек да се намери, само с пръст би могъл…
Абра сведе глава над чая си.
— Поиска да отидем до Алъсал, когато цъфнат дивите азалии.
Ли подпря ръце на масата и се наведе.
— Не питам дали ще отидеш.
— Няма защо — каза Абра. — Ще отида. Ли седна срещу нея.
— Идвай по-често в този дом — рече той.
— Баща ми и майка ми са против.
— Само веднъж съм ги виждал — дръзко каза Ли, — но ми се сториха добри хора. Понякога, Абра, и най-необикновеното лекарство се оказва ефикасно. Питам се, ще има ли полза, ако разберат, че Арон току-що е наследил над сто хиляди долара?
Абра кимна със сериозно изражение, като си наложи да не се усмихне.
— Надявам се, ще има — каза тя. — Но се чудя как да им съобщя новината.
— Мила моя — рече Ли, — ако аз чуя подобна новина, мисля, че първата ми работа ще бъде някому да телефонирам. Но ти навярно няма да получиш добра връзка.
Абра кимна.
— Ще ми кажеш ли откъде са тия пари?
— Няма да ти кажа — рече Ли.
Тя погледна будилника, закачен на стената.
— Наближава пет, трябва да си тръгвам. Баща ми не е добре. Мислех, че Кейл ще се върне от учение.
— Върни се ти, и по-скоро! — каза Ли.
4
На излизане тя се сблъска с Кейл на верандата.
— Почакай ме — рече той и влезе да си остави книгите.
— Погрижи се за учебниците на Абра! — провикна се Ли от кухнята.
Зимната нощ настъпваше с мразовит вятър, лампите по улицата неспокойно полюшваха мигащите си волтови дъги и караха сенките да притичват напред и назад като играчи на бейзбол, хукнали да стигнат първи до целта. Прибиращите се от работа мъже заравяха бради в яките си и бързаха към топлината. Монотонно разсипващата се музика на пързалката за кънки отекваше далеч в нощното безмълвие на улиците.
— Би ли си подържала учебниците за малко? — попита я Кейл. — Искам да си разкопчая яката, врата ми ще пререже. — Той откопча кукичките и въздъхна от облекчение. — Изприщих се — каза и пое обратно книгите й. Клоните на огромната палма в предния двор на Бърджис шляпаха с пресъхнал пукот, пред някаква кухненска врата, затръшната под носа й, безутешно мяучеше котка.