— Дайте ми списък — каза Ли. — Ако имате нужда от помощ… с него…
— Как да имам нужда? Ние отлично ще се погодим, нали, сладкият?
Ли и Кейл се оттеглиха в кухнята.
— Преди тя да пристигне — почна Ли, — мислех да те убеждавам да хапнеш нещо за вечеря. Нали знаеш, има хора, които плюскат при всякакви обстоятелства, и добри, и лоши. Обзалагам се, че и тя е от тях. А ти, ако искаш, яж, твоя работа.
Кейл му се ухили.
— Щом си искал да ме убеждаваш, значи съм изпитвал отвращение към храната. Но след като поставяш въпроса така, мога да си направя един сандвич.
— Никакви сандвичи!
— Искам.
— Всичко си върви по реда. Възмутително! Обидно е, всеки постъпва по един и същ начин.
— Тогава не искам сандвич — рече Кейл. — Останаха ли пасти?
— Сандъчето за хляб е пълно. Но може да са поразтопени.
— Аз ги обичам разтопени — каза Кейл, донесе цялата тава и я сложи на масата пред себе си.
В този момент влезе болногледачката.
— Изглеждат ми хубави — заяви тя, грабна една паста, захапа я и дъвчейки, продължи: — Къде ви е телефонът? Мога ли да се обадя в дрогерията на Кръф за някои неща, които ще ми трябват? Къде държите чистото бельо? И къде е походното легло? Този вестник прочетен ли е? Къде, казахте, е телефонът? — Взе си още една паста и се махна.
— Той каза ли ти нещо? — тихо попита Ли.
Кейл заклати глава напред-назад, сякаш друго не можеше да направи.
— Ще бъде страшно — додаде Ли. — Но докторът е прав. Човек може на всичко да издържи. В това отношение сме невероятни животни.
— Аз не съм! — Гласът на Кейл бе равен, приглушен. — Аз не мога да издържа. Не, не мога. Няма да имам сили. И май ще трябва… ще трябва…
Ли свирепо стисна китката му.
— Слушай, мишко такава, мръсно пале! Да не си посмял да си въобразяваш подобни глупости! При това добросърдечие, с което си ограден! Откъде накъде твоята скръб ще е по-чиста от моята?
— Това не е скръб. Аз му казах какво съм направил. Аз убих брат си, аз съм убиец. И сега той го знае.
— Каза ли ти го? Бъди честен, каза ли ти го?
— Нямаше защо. То беше в очите му. С очи го каза. Трябва да се махна, но няма къде да отида. Няма!
Ли въздъхна и пусна китката му.
— Кейл — търпеливо почна той, — чуй ме. Мозъчните центрове на баща ти са увредени. И онова, което си забелязал в очите му, навярно е било в резултат на някакво налягане от страна на онези мозъчни клетки, които регулират зрението. Не помниш ли, той не можеше да чете. То не беше от очите, а именно от това налягане. И не можеш да знаеш дали е хвърлил вината на тебе. Не знаеш.
— Той ме обвини, зная! Каза ми, че съм убиец.
— Но ще ти прости. Обещавам.
На вратата застана болногледачката.
— Какво обещаваш, Чарли? Обещал си ми чаша кафе.
— Сега ще направя. Как е той?
— Спи като младенец. Има ли в тази къща нещо за четене?
— Какво предпочитате?
— Какво да е, само да не мисля за глупости.
— Ще ви донеса кафето. Имам тук някакви неприлични разказчета, написани от една френска кралица. Може да ви се сторят прекалено…
— Донеси ги с кафето! — нареди тя. — А ти, моето момче, защо не си подремнеш малко? Ние с Чарли ще държим крепостта. Да не забравиш книгата, Чарли!
Ли постави кафеварката на газовата печка. Сетне се върна до масата и каза:
— Кейл!
— Какво искаш?
— Иди при Абра.
2
Кейл стоеше на скромната веранда с пръст на звънеца. Най-сетне ярката лампа отгоре светна, резето, с което залостваха нощем вратата, изскриптя и мисис Бейкън надникна навън.
— Искам да говоря с Абра — каза Кейл. Устата й остана отворена от изумление.
— Какво искаш?
— Да говоря с Абра.
— Не може. Абра се прибра в стаята си. Отивай си!
— Казах ви, че искам да се видя с Абра! — извика Кейл.
— Тръгвай си, да не викам полиция!
— Какво става? — обади се отвътре мистър Бейкън. — Кой е там?
— Не е важно, върви си лягай, болен си. Аз ще се оправя сама. — И се обърна към Кейл: — Хайде, измитай се от верандата! Ако звъннеш още един път, ще телефонирам в полицията. Изчезвай! — Вратата се затръшна, лостът изскриптя и ярката лампа отгоре угасна.
Кейл остана усмихнат в мрака — бе си спомнил Том Мийк, който непохватно изниква пред него и казва: „Здравей, Кейл! Какви си ги намислил?“
— Виждам те! — провикна се отвътре мисис Бейкън. — Махай се от верандата, да ти видя гърба!
Пое бавно по алеята и свърна към дома, но не бе изминал и пряка, и Абра го настигна, запъхтяна от тичане.
— Измъкнах се през черния вход — обясни тя.