— Ще разберат, че те няма.
— Голяма работа!
— Не те ли е страх?
— Не.
— Абра — каза Кейл, — аз убих брат си, а баща ми е парализиран заради мене. — Тя се хвана за ръката му с две ръце.
— Чу ли какво ти казах?
— Чух.
— Абра, майка ми е била курва.
— Зная. Ти ми каза вече. А баща ми е крадец.
— В мен тече нейната кръв, Абра. Не разбираш ли?
— А в мен — неговата.
Продължиха умълчани. Кейл се мъчеше да възобнови изгубеното си равновесие. Духаше пронизващо и те ускориха ход, да се стоплят. Отминаха и последната улична лампа в самия край на Салинас. Пред тях се ширна чернота. Пътят стана неравен, покрит с лепкава и черна тиня. Настилката бе свършила, повече нямаше нито една светлинка. Пролетната кал под нозете им бе плъзгава, краката им се намокриха от росната трева.
— Къде отиваме? — попита Абра.
— Исках да избягам от очите на баща си. Непрекъснато са пред мене. И да затворя очи, пак ги виждам. И винаги ще ги виждам. Баща ми ще умре, но очите му все така ще ме гледат и ще ми повтарят, че съм убил брат си.
— Не си!
— Напротив, убих го. И очите му го повтарят.
— Не говори така. Къде отиваме?
— Още малко нататък. Там е ровът и помпената станция. Има и една върба. Спомняш ли си тази върба?
— Помня.
— Клоните й се спускат като шатра и върховете им докосват земята.
— Знам.
— А следобед, в слънчевите следобеди, вие с Арон разтваряте клоните, влизате вътре и никой не може да ви види.
— Ти си наблюдавал?
— Разбира се. Наблюдавах. Сега искам да влезеш с мен под върбата — каза той. — Точно това искам сега.
Тя се закова на място и го дръпна да спре.
— Не — каза Абра, — не е честно.
— Не искаш ли да влезем заедно?
— Щом си тръгнал да бягаш, не искам.
— В такъв случай не знам какво да правя — рече Кейл. — Кажи, какво да направя?
— Ще ме послушаш ли?
— Не знам.
— Да се връщаме — каза тя.
— Обратно? Къде?
— У вас, в бащиния ти дом — рече Абра.
3
Кухненската лампа ги обливаше със светлина. Ли бе запалил газовата фурна да пречупи мразовития въздух.
— Тя ме накара да дойдем — каза Кейл.
— Естествено, че тя. Аз си знаех.
— Той и сам щеше да се върне — намеси се Абра.
— Никога няма да разберем това — каза Ли. Излезе от кухнята за миг и се върна. — Още спи. — След което постави на масата едно камениново шише и три почти прозрачни порцеланови чашки.
— Помня го това питие — каза Кейл.
— Длъжен си. — Ли наля от тъмната течност. — Сръбваш и попиваш с език.
Абра облегна лакти на масата.
— Помогни му, Ли — каза тя. — Ти винаги си приемал нещата. Помогни му.
— Въпрос е дали приемам нещата, или не — отвърна Ли, — защото никога не съм имал случай да пробвам. Винаги съм се изправял пред тях не по-малко несигурен, а просто по-неспособен да се справя с несигурността. И се е налагало скришом да си поплаквам.
— Да плачеш? Ти?
— Когато умря Самуел Хамилтън, светът угасна като свещ. Аз я запалих отново, за да видя прелестните му създания, а какво видях? Чедата на този свят бяха подмятани, разкъсвани и унищожавани, сякаш жертва на една велика мъст. Ракията трябва добре да се попие с език. Първо — продължи той, — трябваше да открия собствената си глупост. И ето каква беше тази моя глупост: смятах, че добрите загиват, а лошите оцеляват и преуспяват. Смятах, че някога един разгневен и отвратен Бог е излял своя огън и жупел, за да унищожи или да пречисти своето нищожно творение от кал. Смятах, че съм наследил както белезите от това изгаряне, така и омърсението, което го е предизвикало. Мислех си, че всички сме ги наследили. И всичко сме наследили. Вие смятате ли, че това е така?
— Според мен, да — рече Кейл.
— Не знам — призна си Абра. Ли поклати глава.
— Недостатъчно. Не разсъждавате достатъчно добре. Може би… — И замълча.
Кейл бе усетил паренето на китайската ракия в стомаха си.
— Какво „може би“, Ли? — попита той.
— Може би един ден ще разберете, че хората от всяко поколение са чисти. Нима занаятчията, дори когато престарее, губи своята жажда да изработи една изящна чаша, тънка, здрава и прозрачна? — И вдигна чашката си към светлината. — И когато цялото омърсение бъде изгорено и човек се подготви за величавия потоп, следва отново жупел? Какво става тогава? Или камарата от шлака расте, или настъпва онова, от което може би никой на този свят не се отказва докрай, съвършенството.
— Той пресуши чашката и добави гръмко: — Слушай ме, Кейл! Нима можеш да помислиш, че онова, от което сме направени, някога ще се откаже от тоя стремеж?
— Нищо не разбирам — каза Кейл, — сега не мога.