Във всекидневната отекнаха тежките стъпки на болногледачката. Тя връхлетя в кухнята и погледна Абра, обхванала с длани страните си с лакти на масата.
— Имате ли кана? — попита тя. — Всички ожадняват, искам каната да ми е подръка. Нали разбирате, дишат през устата.
— Буден ли е? — попита Ли. — Ето ви кана.
— Да, събуди се поотпочинал. Измих му лицето, сресах го. Добър пациент. Дори опита да ми се усмихне.
— Ела, Кейл — изправи се Ли. — Искам и ти да дойдеш, Абра, трябва и ти да дойдеш.
Болногледачката напълни каната от чешмата и се повлече пред тях. Когато се струпаха в стаята, Адам седеше високо подпрян на възглавниците. С обърнати надолу длани, белите ръце лежаха от двете му страни, а сухожилията от кокалчетата до китките се опъваха изпъкнали. Лицето беше като восъчно, чертите се бяха изострили. Дишаше бавно през побледнелите си устни. В сините очи се отразяваше нощната лампа, светеща над главата му. Ли, Кейл и Абра застанаха до краката му и очите на Адам бавно обходиха всяко лице, а устата едва-едва потрепна като за поздрав.
— Ето го — рече болногледачката, — нали е чудесен? Стана ми любимец, сладурко ми е той.
— Тихо! — прекъсна я Ли.
— Не позволявам да ми смущавате пациента.
— Излезте от стаята — нареди Ли.
— Ще се оплача на доктора.
Ли се завъртя към нея.
— Излезте от стаята и затворете вратата! И може да си напишете оплакването.
— Не съм свикнала да се подчинявам на китайци.
— Излезте веднага и затворете вратата — каза Кейл.
Тя тръшна вратата достатъчно шумно, за да покаже колко е гневна. Адам мигна от трясъка.
— Адам! — обади се Ли. Широко отворените сини очи подириха откъде идва гласът и накрая намериха кафявите блестящи очи на Ли. — Не зная, Адам, какво чуваш и какво разбираш. Когато ти се схвана ръката и очите ти отказаха да четат, аз се запознах с всичко, което можах. Но има неща, които освен тебе никой не може да знае. Както ни гледаш сега, може да си нащрек и всичко да ти е ясно, или пък се намираш в някакъв заплетен и безцветен сън. Може, като новородените, да долавяш само светлината и движението… В мозъка ти има рана и затова е възможно да си като новодошъл на тоя свят. Сега вече твоята доброта може и да е лошавина, а нерадостната ти честност — ядна и раздразнителна. Никой не може да каже освен тебе. Адам, чуваш ли ме? — Сините очи се отместиха, затвориха се бавно и пак се отвориха. — Благодаря, Адам — рече Ли. — Знам колко ти е трудно. Но ще те помоля за нещо още по-трудно. Това е твоят син Кейлъб, твоят едничък син. Погледни го, Адам!
Бледите очи се завъртяха, додето се спрат на Кейл. Устата на момчето се помръдна пресъхнала, но не издаде звук. — Не зная колко ти остава да живееш — прозвуча гласът на Ли. — Може би още много. Може и час. Но синът ти ще живее, Адам. Ще си вземе жена и децата му ще бъдат твоето единствено продължение. — Ли обърса очи с пръсти. — В гнева си той извърши пакост, Адам, защото смяташе, че си го отблъснал. И този гняв доведе до смъртта на неговия брат и твой син.
— Не бива, Ли — прекъсна го Кейл.
— Трябва — рече Ли. — Трябва, дори това да го довърши. Аз съм направил своя избор. — Усмихна се тъжно и произнесе:
— Ако има виновен, виновният ще бъда аз. — Раменете му се изпънаха и той отчетливо продължи: — Твоят син е белязан с вина, сам се е белязал с вината си но тя е по-тежка, отколкото може да се носи. Не го погубвай със своя отказ! Не го погубвай, Адам! — Дъхът на Ли засвири в гърлото му. — Адам, благослови го! Не го оставяй сам с вината му. Чуваш ли ме, Адам? Дай му своята благословия. — В очите на Адам проблесна ужасна светлина, той ги затвори и повече не ги отвори. Между веждите му се появи бръчка. — Помогни му, Адам — настояваше Ли, — помогни му! Дай му възможност да се поправи, освободи го! Нали именно с това човекът се различава от животното? Освободи го! Благослови го! — Леглото като че се разклати от тази настойчивост. Адам се задъхваше от усилие и след това дясната му ръка бавно се повдигна — повдигна се на един инч и падна обратно. Цялата кръв се бе дръпнала от лицето на Ли. Той се приближи до възглавниците и с края на постелята обърса влажното лице на болника. Вгледа се в затворените му очи и прошепна: — Благодаря ти, Адам, благодаря ти, приятелю. Не можеш ли да помръднеш с устни? Накарай ги да изрекат името му!
Адам отвори клепачи с нечовешко изтощение. Устните му се разтвориха, но не издържаха. После се отвориха наново. Дробовете му се изпълниха, той изпусна въздуха през полузатворената уста с припряна въздишка и прошепната, думата сякаш увисна в пространството:
— Ти можеш!
Очите му се затвориха и той заспа.