Не минало много време, и цялата земя по голите баири край Кинг Сити и Сан Ардо била разпределена, хълмовете се изпъстрили с дрипави ферми, из които хората с всички сили се мъчили да изчоплят по някой залък от плитката камениста почва. Също като койотите, те живеели разумно, близо до отчаянието, от нищожни доходи. Пристигнали тук без средства, без никакви съоръжения и сечива, без кредити, те нямали ни най-малка представа за новата земя, нито пък знаели как да я използват. Не зная какво ги е тласкало към това — божествена глупост или велика вяра. Подобни авантюри отдавна вече не се предприемат в света. Семействата им оцелели и се увеличили. Били открили някакво средство или оръдие, което вече е почти изчезнало или може би само временно заспало. Твърди се, че тъй като дълбоко вярвали в един справедлив и нравствен Бог, те съумели да впрегнат тази вяра, оставяйки по-дребните грижи сами да дирят своето решение. Но аз мисля, че те са могли да въоръжат Бога със собственото си себеотрицание и достойнство, за да ги получат сетне от него, тъкмо защото са си вярвали и са се уважавали като индивиди, защото вън от всякакво съмнение са били уверени в своята стойност и морална цялост. Тези неща вече са се стопили навярно защото хората вече не си вярват, а стане ли така, не остава нищо друго, освен може би да се намери някой силен човек, макар и стъпил на погрешен път, и да се тръгне по петите му.
Мнозина са дошли в Долината на Салинас без пукната пара, но е имало и други, които са продали по нещичко и са почнали новия си живот тук с пълни кесии. Обикновено те купували земя, добра земя, издигали къщи от дялано дърво, постилали килими и слагали на прозорците си розетки от разноцветно стъкло. Няколко такива семейства взели хубавата земя на долината, разчистили жълтия синап и посадили пшеница.
Такъв човек бил Адам Траск.
Глава 3
1
Адам Траск се родил в малка ферма в покрайнините на градец, недалеч от голям град в щата Кънектикът. Бил едничък син и дошъл на този свят половин година след като баща му в 1862 година бил повикан под знамената на един кънетикътски полк. Майката останала да гледа фермата, родила Адам и пак и оставало време да изповядва примитивната си теософия. Смятала, че съпругът й положително ще бъде убит от дивите и варварски бунтовници, и се подготвила да се свърже с него там, където според нея е „отвъд“. Но той се завърнал само месец и половина след раждането на Адам. Десният му крак бил откъснат от коляното надолу и той куцукал на дървената нога, която сам си бил издялал от буковина, вече напукана на места. Измъкнал от джоба си и оставил на гостната маса оловния куршум, който му дали да стиска със зъби, докато отрежат разкъсания крак.
Сайръс, бащата на Адам, бил страхотна личност (впрочем вечно си е бил неукротим), обичал да препуска с двуколка и така сполучил да направи дървения си крак, че да изглежда елегантен и дори привлекателен. Бил въодушевен от военната си кариера, колкото и кратка да била тя. Понеже бил природно див, допаднали му краткото обучение, пиенето, хазартът и връзките с развалени жени, които били негова неразделна част. Сетне го пратили на юг с едно попълнение. И това му допаднало — получил възможност да види нови места, да краде кокошки и да задиря южняшки момичета по сеновалите. Безцветната, отчайваща умора на продължителните маневри и сражения не му направила никакво впечатление. За пръв път се сблъскал с неприятеля една пролетна утрин в осем часа, а в осем и половина десният му крак бил вече размазан от тежък куршум, който непоправимо натрошил костите му на трески. Но и сега бил с късмет, защото бунтовниците се оттеглили и полевите хирурзи припълзели начаса. Сайръс Траск изживял своите пет минути ужас, докато изрежат висящото месо, загладят края на костта и обгорят живата плът. Белезите от зъби върху парчето олово доказват това. Не била малка и болката, докато раната заздравее в необикновено хигиеничните за тогавашните лазарети условия. Но Сайръс бил човек жизнен и як. И докато ваел буковата си протеза и подскачал с патерицата, пипнал особено упорит трипер от някаква млада негърка, която му подсвирнала изпод една купчина дървен материал и му взела десет цента. Приготвил новия си крак и болезнено схванал на какъв е хал, той с дни накуцвал насам-нататък да търси момичето. Пред другарите си по стая се заклел какво ще стори, когато я намери. Заканвал се да й отреже ушите и носа с джобното си ножче и да си вземе парите обратно. Дялайки дървения си крак, обяснявал как ще го направи. „Само на смешна кучка ще ми стане — разказвал. — Така ще я подредя, че и пиян индианец няма да я погледне.“ Но, изглежда, вечната светлина на любовта подразбрала неговите намерения, защото така и не я открил. Когато Сайръс бил изписан от болницата и освободен от войската, гонореята му била вече пресъхнала. Като се върнал в Кънектикът, от нея имало само толкова, колкото било нужно на жена му.