Лони погледна с надежда към Дадли Смит и другите. Нито един от тях не му се притече на помощ. Беше безполезен всеки опит да спре Арч, защото Арч Гънард не би допуснал никой да му попречи, когато си е наумил нещо. За Лони бе ясно, че ако си позволи да покаже гняв или упорство, Арч ще го изгони от фермата, преди да се е стъмнило. Клем Хенри беше единственият човек, който можеше да му помогне, но Клем…
Белите мъже и негрите, застанали до двата ъгъла на станцията, се обърнаха в очакване към Лони. Всички се надяваха, че той ще се застъпи за кучето си. Ако някой събереше достатъчно смелост и попречеше на Арч Гънард да отреже опашката на някое куче, може би тогава на шегите му щеше да се сложи край. Но беше ясно, че Лони — един от изполичарите на Арч — се бои да проговори. Само Клем Хенри не се страхуваше. Клем единствен би дръзнал да спре Арч, дори с това да се излагаше на опасност. И всички добре разбираха, че тогава Арч ще се потруди или да изгони Клем от фермата, или да го напълни с олово.
— Мисля, че си съгласен, а Лони? — подхвърли Арч. — Не чувам никакви възражения.
Клем Хенри пристъпи няколко крачки и спря.
Като гледаше Лони право в лицето, Арч се изсмя и с рязко движение накара Нанси да се изправи на нозете си. Кучето изквича от болка и изненада, но с един ритник в корема Арч го принуди да млъкне.
Лони изтръпна.
— Мистър Арч, аз…
Гърлото му се сви, придуши го и той трябваше да отвори широко уста, за да си поеме дъх. Белите мъже край него мълчаха. Никому не беше приятно да ритат куче в корема.
С крайчеца на окото си Лони погледна към другия ъгъл на станцията. Той видя, че двама негри приближават Клем зад гърба и го хванаха за комбинезона. Клем плю на земята между широко разкрачените си нозе, но не се помъчи да се освободи от тях.
— Тъй като не чувам възражения — Арч се изплю, — смятам, че всичко е наред и че мога да режа.
Лони наведе глава. Виждаше само задните крака на Нанси. Беше дошъл тук да поиска малко свинско шкембе, малко меласа, нещо за ядене — какво да е. Но сега вече не знаеше ще намери ли кураж да се примоли за дажбата си, макар че напоследък в къщи гладуваха все по-често.
— Свикнал съм най-напред да попитам човека — каза Арч. — Никога не бих се засилил да отрежа опашката на едно куче, ако някой се възпротиви. Няма да е справедливо. Да, сър, няма да е честно.
Арч придръпна опашката и сложи ножа на два-три инча от тялото. На тези, които го наблюдаваха, се стори, че устата му са пълни със слюнка, тъй като от ъглите на устните му почна да се стича тютюнев сок. Той повдигна ръка и се отри.
По пътя шумно профуча автомобил, затънал в дълбокия червен прахоляк. Всички вдигнаха очи да видят кой е.
Лони също погледна нататък, но веднага пак сведе поглед. Главата му падна надолу и той усети, че заострената му брада се забива в гърдите. Беше ли забелязал Арч колко е измършавял?
— Пред къщи всякога държа две-три гончета — подзе Арч, продължавайки да точи ножа по опашката като о бръснарски каиш, докато по лицата на събралите се мъже не се появиха усмивки, — но не виждам смисъла гонче да влачи такава километрична опашка. Само ще му пречи, като го пратя да ми сдави някое прасенце или питомен заек за вечеря.
Като дръпна с лявата ръка и натисна е дясната, Арч преряза опашката на кучето тъй бързо и лесно, сякаш си отрязваше върбово клонче, за да закара с него кравите от паша до дома. Освободено от опашката си, кучето се хвърли напред, далече от ръцете на Арч, и зави тъй силно, че сигурно се чуваше на половин миля. После изведнъж спря да вие, обърна се, погледна Арч, подскочи насред пътя, започна да се мята и върти в кръг и продължи да джафка и хапе кървящия остатък от опашката.
Арч се облегна назад: с едната ръка завъртя отрязаната опашка, а с другата изтри ножа в подметката си. После се загледа в кучето на Лони, което се премяташе в червената прах.
Никой не намери подходяща дума. Лони се стараеше да не вижда мъченията на кучето и в същото време се помъчи да отбегне погледа на Клем Хенри. Затвори очи и се замисли: защо през тия години бе останал в плантацията на Арч Гънард да работи на изполица, само колкото да не умре от глад и непрекъснато да слабее? Сега взе да проумява колко е вярно това, което Клем бе казал за изполичарите на Арч и за изострящите се лица, с които ще нацепят дъските за собствените си ковчези. Преди да узнае какво върши, ръцете му се подигнаха към брадата и като напипаха кости — челюстта и издадените скули — се отпуснаха.