— Кой те прати да ме будиш посред нощ?
— Как да ви кажа… Клем Хенри е тук… каза, че може би, вие трябва да узнаете всичко.
Арч се превъртя в постелята си и удари възглавницата с юмруци.
— Върви кажи на твоя Клем Хенри, че ще му изкарам червата и то още тия дни!
Лони упорито чакаше. Съзнаваше, че Клем е прав и че Арч е длъжен да стане и да види какво се е случило. Страх го беше да се върне при свинарника и да каже на Клем, че не е събудил Арч. Някак несъзнателно се боеше, че Клем може да нахълта в спалнята и да измъкне Арч от леглото. Ставаше му страшно само при мисълта за това.
— Още ли си вън, Лони? — извика Арч.
— Тук съм, Мистър Арч, аз…
— Ако не ми се спеше толкова, щях да дойда, че да грабна една тояга… не знам на какво бих ви направил!
Лони пресрещна Арч на задните стълби. До кочината Арч мълча. Той вървеше с тежки стъпки и дори не се обърна да види следва ли го Лони. Фенерът му хвърляше дълги хоризонтални лъчи жълта светлина; когато стигнаха до мястото, където Клем пазеше тялото на Марк, лицето на негъра блесна в нощта като излъскан палешник.
— А какво е търсил Марк в свинарника ми посред нощ? — изрева Арч.
Клем и Лони замълчаха. Арч свирепо ги загледа, но очите му все се връщаха на разкъсаното тяло на Марк Нюсън, проснато в нозете му.
— Сега не може нищо да се направи — най-после отсече той. — Ще почакаме да съмне и ще повикаме гробар. — Той се отдръпна на няколко крачки. — И преди всичко можехте да изтраете до утре. Нямаше защо да ме будите.
Арч се извърна и косо стрелна Клем. Вперил поглед в очите на Арч, Клем не помръдна.
— А ти, Клем Хенри, какво искаш? Кой ти е разрешил на се приближаваш нощно време до дома ми? Хич не обичам разни черни муцуни да ми се въртят наоколо, освен, ако не съм ги викал!
— Не мога да стоя със скръстени ръце и да гледам как свинете изяждат човека!
— Я си гледай работата! — викна Арч. — И като говориш с мен, си сваляй шапката, да не съжаляваш. Нищо няма да ми струва да те наредя както трябва.
Лони отстъпи. Ставаше опасно. Точно така винаги започваха скандалите между Арч и Клем. Не един път Лони е бил свидетел. Ако Клем обърнеше гръб и си тръгнеше, нямаше нищо да се случи, но понякога той се заковаваше на място и отвръщаше на Арч, както бял на бял.
Дано този път не стане същото, помисли си Лони. Арч бе разгневен, че го събудиха среднощ, а Лони го познаваше — разгневи ли се Арч, при това на негър, способен е на всичко. Наистина никой не бе го виждал да убие негър, но сам веднъж се беше похвалил и разправяше, че окото му нямало да мигне да го стори пак.
— Мисля, че ви е ясно защо са го изяли — рече Клем, като гледаше Арч в лицето.
Арч рязко се обърна.
— На мен ли говориш?…
— Аз само питам.
— Бъди проклет, страхливецо!… — изкрещя Арч.
Той замахна с фенера към Клем. Клем отскочи, но дъното на фенера го удари по рамото и се строши на парчета. Петролът се плисна по земята и горящият фитил го подпали. За щастие газта не заля Клем.
— Но чуйте… — поде Клем.
— Ти ли бе, страхлива негърска муцуно? — спусна се Арч. — Ще те науча аз как се отговаря! В последно време си навирил един нос!… Стига съм те търпял! Свърши се вече!
— Мистър Арч, аз… — продума Лони и пристъпи напред, почти помежду им. Никой не го чу.
Арч направи крачка назад и се вгледа в припламващия по земята петрол.
— Много добре знаете защо са го изяли свинете — продължи Клем, без да отстъпва. — Бил е толкоз гладен, че от глад не е могъл да заспи, станал посред нощ и се добрал дотук в тъмнината да намери нещо за ядене. Може би е искал да намери бараката дето опушвате месото. Но и така да е, няма никакво значение. Гладувал е като всички, които ви работят, а е толкова стар, че не се е сетил къде да подири храня, освен в бараката. Много добре знаете, че тъкмо така се е изгубил в мрака и е попаднал в кочините!
Газта напълно угасна. На светлината на последното пламъче Арч се наведе и грабна пръта, който Лони бе захвърлил. Вдигна го над главата си и с все сила замахна към Клем. Клем се сви, но Арч веднага пак замахна, Клем не успя да се отдръпне, прътът се стовари върху ръката му, малко над лакътя. Ръката увисна безжизнена.
— Ти ли, страхлива негърска муцуно? — провикна се Арч. — Дойде ти времето, копеле черно! Отдавна дебнех да ти видя сметката! Сега ще те науча аз тебе, та цял живот да ме помниш!
Клем опипа земята с нозе да намери другия прът, докосна го, наведе се и го взе. Не се опитваше да удари Арч, а само държеше пръта пред себе си — да отбива ударите на Арч, и се закова на мястото си, без да отстъпва ни крачка.
— Хвърли тоя прът! — заповяда Арч.
— Да не мислите, че ще се оставя да ме биете! — отвърна Клем.