— Достатъчно ли ти беше? — обърна се той към мен и си пое въздух веднъж. Мигнах объркано, никога преди не бях виждала вампир да диша. Бях силно задъхана. От челото ми се стичаше пот.
— Не още.
Последва още едно замъглено движение и той ме нападна. Блокирах удар след удар и опитвах да отбележа някоя и друга точка за себе си, но той бе прекалено бърз. Юмруците се сипеха върху ми с брутална сила. Отчаяно мушках с кола около себе си, но неизменно пропусках. След около десетина минути, които ми се сториха като цяла вечност, за последен път паднах на земята. Неспособна да се движа, го наблюдавах през подутите си клепачи. Не се налага да се тревожа за условията му, замаяно си помислих. Щях да умра от нараняванията си.
Той се приведе над мен. Всичко имаше червеникав оттенък и избледняваше.
— Сега достатъчно ли ти е?
Не можех да говоря, не можех да мисля. Припаднах заедно с отговора си. Това бе единственото, на което бях способна.
Под мен имаше нещо меко. Реех се, реех се на облак и се покривах с дантелата му. Потънах по-дълбоко, когато някой ми заговори с раздразнен глас:
— Ако смяташ да окупираш цялата завивка, отивай да спиш на пода, по дяволите!
Хъ? Откога облаците бяха и раздразнени, и англичани!
Когато отворих очи, с ужас осъзнах, че съм в леглото с вампир. И да, очевидно цялото одеяло бе увито около тялото ми.
Изстрелях се в изправено положение и моментално фраснах главата си в ниския таван.
— Ох-х-х…
Търкайки удареното място, се огледах с отвращение и страх. Как се бях озовала тук? Защо не бях в кома? Всъщност аз се чувствах… добре. Като се изключи лекото сътресение на мозъка, което вероятно си бях докарала току-що.
Дръпнах се в ъгъла, колкото можах по-далече. Изглежда, нямаше никакъв видим изход от малкото варовиково помещение.
— Защо не съм в болница?
— Аз те излекувах — безцеремонно отвърна той, сякаш си говорехме за чай.
Вцепенена от уплаха, проверих пулса си. Боже, не ме бе превърнал, нали? Не, сърцето ми биеше силно.
— Как?
— С кръв, разбира се. Как иначе?
Той се облегна на лакти и ме изгледа с нетърпение и умора. Беше си облякъл нова риза, доколкото можех да видя. Дори не исках да си помислям какво има под нея.
— Кажи какво си ми направил?
Той завъртя очи заради истерията ми, набухна възглавницата си и я прегърна. Това бе така човешки жест, че хич не бе свръхестествен. Кой да подозира, че на вампирите им пука дали възглавниците им са пухести?
— Дадох ти няколко капки от кръвта си. Досетих се, че няма да ти трябват много, защото ти така или иначе си полувампир. Вероятно по естествен начин също оздравяваш по-бързо, но беше малко поочукана. Вината си беше твоя, разбира се, задето предложи глупавия двубой. Сега, ако не възразяваш, вече е ден и аз съм гроги. Дори не можах да се наям заради всичко това.
— Вампирската кръв е целебна?
Той затвори очи, докато ми отговаряше:
— Искаш да кажеш, че не знаеше? Брей, че си невежа по отношение на собствения си вид!
— Твоят вид не е моят вид.
Той дори не трепна.
— Както кажеш, Котенце.
— Многото кръв ще ме превърне ли във вампир? Колко точно е много?
Това ми спечели едно опасно отворено око.
— Гледай сега, училището е затворено, сладурче. Аз ще спя, а ти ще мълчиш. По-късно, когато съм буден, ще минем през тези подробности, докато те подготвям за сделката ни. Дотогава ме остави да поспя.
— Покажи ми изхода и можеш да спиш колкото си искаш. — Отново се огледах за изход и не забелязах такъв.
Той изсумтя презрително.
— Да, бе. Какво ще кажеш, освен това, да ти дам оръжията ти, после само да затворя очи и да чакам да направиш дупка в сърцето ми? Мътните го взели, не. Тук си, докато аз не те пусна. Не си прави труда да се опитваш да избягаш, никога няма да се измъкнеш навън. Сега предлагам да си починеш, защото, ако ме държиш буден прекалено дълго време, ще ми се прииска закуска. Ясно? — Той отново затвори очи.
— Няма да спя до теб. — Възмущение изпълваше думите ми.
В леглото последва кратко въртене и един чаршаф бе запратен в лицето ми.
— Тогава спи на пода. И без това крадеш завивките.
Оставена без друга алтернатива, легнах на студения каменен под. Чаршафът не помогна много за спасението от студа, пък какво оставаше да ми осигури удобство. Повъртях се, безнадеждно опитвайки да си намеря по-меко място, преди да се откажа и да положа глава на ръцете си. Поне така бе по-добре, отколкото да бъда в леглото с онова нещо. По-скоро бих спала върху пирони. Тишината в стаята бе донякъде успокояваща. Едно бе сигурно — вампирите не хъркаха. След мъничко се унесох.