Боунс се вгледа в мен, а в очите му блестеше розовата течност. Вампирски сълзи. Толкова бяха различни от солената бистра течност, търкаляща се надолу по бузите ми. Плъзнах се надолу, докато не седнах на пода и не прегърнах Боунс. Той бе единственото нещо, което бе неизменно и истинско. Всичко останало около мен се сриваше.
— Никога няма да спра да те обичам. Никой не може да промени това. Без значение какво ще се случи занапред аз ще продължавам да те обичам.
Що се отнася до наближаващата нощ, не хранех никакви илюзии. Ние щяхме да влезем право в капана и най-вероятно нямаше да се измъкнем живи. Докато ние стояхме тук, майка ми изживяваше кошмар, ако все още бе жива, а аз не можех да направя нищо друго, освен да чакам. Това можеше и да е последният път, когато с Боунс се прегръщахме. Животът бе прекалено кратък, за да пилеем дори мигове от него.
— Боунс. Люби ме. Имам нужда да те усетя в себе си.
Той се отдръпна, за да ме погледне в очите, докато събличаше ризата си през глава. Моята тениска последва ризата му и бе захвърлена на земята. Той разкопча колана около талията ми, махна ножовете и пистолетите и свали ботушите с коловете ми. Ластичният клин върху краката ми се бе втвърдил от кръвта, но аз прогоних от съзнанието си спомена за сгърчените тела на баба и дядо. Той обаче нямаше да избяга далече. Щях да ги виждам в кошмарите си до края на живота си. Ако изобщо оживеех, за да мога да сънувам.
— Знам какво си мислиш, но грешиш. Това не е сбогуване, Котенце. Не съм оцелял над двеста години, за да те загубя само след пет месеца, след като най-накрая съм те намерил. Искам да спя с теб, но няма да ти кажа сбогом, защото ние ще се справим с това.
Боунс плъзна ръце по тялото ми с такава нежност, сякаш бях от стъкло и можех да се счупя. Устните му следваха пътя на ръцете му и аз опитах да запомня усещането за него, докато го милвах с пръсти. И за миг не повярвах, че това не е сбогуване. Но аз обичах и бях обичана, а нямаше нищо по-прекрасно от това. Той бе заличил мъчителното чувство да съм отхвърлена, което бележеше досегашния ми живот. Боунс мислеше, че пет месеца са прекалено кратко време, аз обаче бях удивена, че бях дарена с такава радост за толкова дълго.
— Обичам те — простена той, или пък може би го казах аз. Вече не можех да доловя разликата. Границите между нас се бяха размили.
Отказах да измия кръвта, исках да покрива кожата ми. По-късно — ако оцелеех — щях да я отмия, след като бъдеше покрита с кръвта на извършителите. Едва сега осъзнах защо отдавна покойният индианец приятел на Боунс бе боядисал лицето си в цветовете на войната, преди да се отправи в битка. Това бе символ, който всички трябваше да видят, за да разберат неговата непоколебимост; кръвта на моето семейство бе моят символ. Преди да свърши нощта, много части от тялото ми щяха да бъдат белязани по този начин. Устните ми бяха едни от тях.
Боунс повдигна въпроса и по изключение този път приех, без да се колебая. Неговата кръв щеше да ме направи по-силна — наистина само временно, но за целите ни беше достатъчно. Освен това като бонус тя щеше да помогне раните, които без съмнение щях да получа, да заздравяват по-бързо. Колкото по-бързо заздравяваха, толкова по-бързо отново щях да убивам.
Първо той имаше нужда от свежа кръв, както автомобил, жаден за бензин. В този квартал му бяха нужни само няколко минути, за да открие някого, дето си търси белята. Нещастните жертви бяха четирима мъже, въобразяващи си, че могат да му откраднат портфейла. Вместо него обаче те се сдобиха с малко недостиг на желязо. Боунс не си направи труда да пилее хипнотизиращите си умения заради тях, а направо ги нокаутира с по един-единствен мълниеносен юмручен удар в челюстите им. Ако обстоятелствата не бяха така трагични, сигурно щях да се смея на начина, по който те изпопадаха в редичка, без дори да успеят да мигнат. Може би това щеше да им набие в главите, че от престъпления не се печели.
Боунс пи от всеки от тях и лицето му определено бе зачервено, когато се приближи до мен. Поклатих глава и тръгнах обратно към хотела.
— Първо ще трябва да си измиеш устата. Не искам да пипна хепатит, когато ме целунеш.
Щитът ми от сарказъм бе вдигнат като част от бронята ми. Всички по-дълбоки и силни емоции трябваше да почакат да ги пусна от клетката, в която ги бях заключила.
Той послушно изплакна уста, когато се върнахме в стаята. Няма нужда да споменавам, че никой от двама ни не бе взел паста за зъби.