— Не се бой, сладурче. С твоя произход не можеш да хванеш болести, дори и да ти се иска. Никакви бактерии или вируси не могат да оцелеят във вампирската кръв. Не си боледувала дори един ден през живота си, нали?
— Всъщност… не. Но да оставим настрана бактериите, гнусно е.
Тази нова за мен информация ме изуми. Никой не оценява здравето си, докато не се разболее, затова аз никога досега не се бях замисляла за чистия си медицински картон. Тепърва предстоеше да разберем дали щях да живея достатъчно дълго, за да хвана някоя настинка.
— Ела тук.
Боунс беше седнал на леглото и потупа скута си. Също като дете, отишло да види Дядо Коледа в мода, аз седнах в скута му. Но не като дете го прегърнах и се подготвих да пия от кръвта му.
— Ще ми кажеш кога да спра, нали?
Тревогата в гласа ми бе осезаема. Това нямаше да ме превърне във вампир, но бе стъпка по пътя, който никога не исках да изминавам.
— Обещавам.
Тази дума бе достатъчна, за да ме успокои. Той никога не ме бе лъгал.
— Обясни ми отново защо да не пия от китката ти. — Така ми изглеждаше някак по-малко… гадно.
Боунс ме стисна още по-силно прегръдките си.
— Защото тогава няма да мога да те прегърна. Престани да протакаш. Знаеш какво трябва да направиш.
Притиснах уста към шията, където би трябвало да бъде пулсът му. Понеже сърцето му не биеше, нямаше да има течаща струя кръв. Не, щеше да се наложи да смуча. Нали знаеш какво казват, помислих си, когато захапах здраво, за да може равните ми зъби да пробият кожата му. Животът е гаден, а после умираш.
Първата топла глътка накара стомаха ми да се обърне, но си наложих да преглътна. Нормален човек не може да изпие повече от половин литър кръв, преди тялото му по естествен начин да я изхвърли чрез повръщане. Никога не съм била нормален човек, затова и сега нямах проблеми. Ухапах го отново, когато раната започна да се затваря, и Боунс притисна главата ми, за да ме държи по-близо до шията си.
— По-силно. — Произнесе думата рязко и изохка тихо. От болка или от удоволствие, не бях сигурна, а и не исках да питам. — Още — каза Боунс, когато опитах да се отдръпна.
Острият метален вкус на кръвта му се разля в устата ми. Вече бях поела много повече от капчиците, които пиех през последните месеци. Продължих да пия, устоявайки на желанието си да я изплюя.
Нещо започна да се случва вътре в мен. Силата ми нарасна, разгръщайки пипалата си, протягайки се да ме изпълни. Внезапно всичко ми се стори по-ясно. Ароматът на кожата му под устните бе много по-наситен, отколкото ми се бе струвал преди. Стаята беше пропита с миризмата на пот, както моята, така и на обитателите преди нас. Шумът, долитащ от съседните стаи и от улицата, стана още по-силен. Зрението ми се изостри до степен, каквато никога преди не бе достигало. Тъмнината изсветля нюанс по нюанс.
Усещането за кожата му, разтворена под устните ми, стана едва ли не чувствено. Захапах го по-здраво, ненадейно наслаждавайки се на кръвта в устата ми. Бутнах главата му назад, ухапвайки го отново и чувството беше толкова хубаво. Като нещо, за което бях копняла през целия си живот. Топлина изпълни тялото. Краката ми обгърнаха талията му, притиснах се още по-плътно към него, бутайки главата му още по-назад, и изведнъж кръвта му стана… вкусна.
— Достатъчно.
Боунс отмести устата ми от шията си и аз се сборичках с него, защото не исках да спирам. Не можех да спра. С ръмжане опитах отново да сключа зъби върху шията му, но той изви ръцете ми назад и се отпусна върху мен. Тежестта на тялото му и силата му ме приковаха на място.
— Просто се отпусни. Дишай. Преодолей го, Котенце, ще отмине.
Първоначално се съпротивлявах, но постепенно лудостта, която ме бе обзела, ме напусна, докато накрая вече можех да погледна Боунс, без да усетя неистовото желание да изпия кръвта му до последна капка. Сега вече думата кръвожадност придоби нов смисъл за мен.
— Как издържаш? — Дъхът ми излизаше насечен и Боунс отпусна желязната хватка, с която държеше ръцете ми. Ала все още не отместваше тялото си от моето.
— Не го понасяш, не и първите няколко дни. Убиваш всичко наоколо, за да задоволиш жаждата, когато те налегне. След това се научаваш да я контролираш. Ти само опита от усещането. Следващата седмица няма да чувстваш нищо от това. Отново ще си си същата.
Абсолютната му увереност, че ще доживея да видя следващата седмица, бе непоклатима. Коя бях аз, че да споря?