С един от ножовете си за хвърляне разрязах въжетата, с които бе вързана майка ми.
— Хайде, бягай навън, веднага!
Избутах я далеч и скочих във въздуха, само за да се приземя зад двама, готови за атака кръвопийци. Отприщвайки новопридобитата си мощ, блъснах главите им една в друга с такава сила, че разцепих черепите им, а сетне ги намушках в гърбовете с ножовете, които държах във всяка ръка. Притежавах такава брутална сила, че ръцете ми пробиха телата им. С жестоко ръмжане се извърнах и използвах съсухрящите им се тела като щитове. Кучешките зъби, насочили се към шията ми, се забиха във вече мъртвата плът. Следващият кръвопиец наръгах с окървавения си нож с такава сила, гръдният кош на вампира, който все още висеше на ръката ми, се плъзна чак до лакътя. Преди следващата шайка от нощни същества да се нахвърли върху мен, запратих по тях мумията, висяща на другата ми ръка. Забавих ги достатъчно, за да се освободя от трупа и да започна отново да мятам сребърни ножове с адска точност. Един от тях попадна право в окото на нападащ вампир и от устата му се откъснаха ужасяващи писъци, преди ново острие да се забие между зъбите му.
Имах чувството, че като в смъртоносен цирков номер непрекъснато вадя ножове от тела, за да ги запратя по следващия нападател. Когато вече не насмогвах, въпреки че беше по-опасно, преминах на ръкопашен бой. Изпитах смразяващ екстаз, когато завъртях нечия глава толкова силно, че я откъснах. После я метнах като топка за боулинг през стаята, за да прасна вампир, приближаващ се към Боунс. Около едната китка на приятеля ми все още висеше веригата от белезниците и той толкова рязко я завъртя, че тя се превърна в сива мъгла.
Един мъж се опита да премине над останките от колата, за да ме нападне, и без да се замислям, просто запратих нож в черепа му. Внезапният крясък и последвалата го тишина ме наведоха на мисълта, че току-що бях убила човек. Вампирите не умираха толкова лесно. Странно, но не усетих никакво угризение. Щом ме нападаше, значи беше враг, и биещото му сърце не променяше това.
В далечината се чуваха приближаващи сирени. Очевидно Мансфийлд беше получил съобщението. През разрушената стена на къщата зърнах проблясващите сини и червени светлини, бяха много. Приближаваше ни малка армия. Останалите живи вампири също я видяха и започнаха да се разпръскват. На това се бяхме надявали. Много по-лесно бе да ги убивам, когато ни обърнаха гръб. Отново и отново сребърни ножове се забиваха в плътта на вампирите, които се опитваха да избягат от къщата.
Дива радост превзе душата ми и в гърлото ми се надигна вой в чест на победата. Звукът разтърси парчетата оцеляло стъкло по прозорците, докато обикалях, за да открия някой останал, когото да унищожа. С периферното си зрение зърнах как Боунс се ухили злорадо и разкъса някакъв вампир, имал нещастието да се озове край него. Една ръка полетя над бойното поле и се приземи сред други откъснати части, веднага след това я последва и главата.
— Полиция! Хвърлете…
Гласът зад мегафона се задави, когато светлините на фаровете осветиха сцената. Само шест вампира бяха оцелели, но трима от тях бяха прободени от множество сребърни ножове. От оръжията на полицаите се изсипа дъжд от куршуми, служителите на реда стреляха по всичко, което мърдаше, без изобщо да знаят в какво се целят. Бурята принуди оцелелите кръвопийци да се нахвърлят на полицаите. Аз се сниших, защото за мен куршумите бяха смъртоносни. От мястото си зърнах как Хенеси и Суич, тези копелета, пълзят около останките на колата. Вече бяха точно пред отвора в стената и от там лесно можеха да избягат в близката гора.
Заля ме кипяща ярост и в главата ми се заформи една-единствена съвсем определена и ярка мисъл. Само през трупа ми. Нямаше да се измъкнат, освен ако не лежах мъртва на земята.
— Хенеси! — викнах. — Ще те пипна!
Хенеси обърна глава към мен и по лицето му се четеше неверие. Суич не се извърна. Запълзя по-бързо. След сблъсъка с мен гърлото му бе заздравяло и по това как бързаше, схванах, че не му се иска мач реванш.
Беше ми останал само един нож, но пък беше голям. Пръстите ми се сключиха около дръжката му със смъртоносна решителност. Приклекнах, напрегнах всичките си сили и скочих към тях, без ни най-малко да обръщам внимание на сипещите се куршуми. Суич беше по-дребен и използва това свое предимство, свивайки се под усуканото туловище на колата. Хенеси бе едър мъж. Беше идеалната мишена и аз се приземих върху него с енергията на целия си гняв. Двамата се блъснахме в стената на къщата. Посипа се мазилка. Хенеси се хвърли към врата ми, ала в същия миг го блъснах назад. Вместо в шията ми, зъбите му се забиха в ключицата ми. Прониза ме болка, когато кожата ми се разкъса. Бяхме притиснати между колата и стената и аз не можех да го отхвърля от себе си. Хенеси разтърси глава като акула, разкъсвайки раната още повече. Едната ми ръка бе заклещена зад гърба ми, което я правеше безполезна. Заритах го брутално, но той не ме пусна. Това бе възможно най-лошата ситуация — да бъда в близост до вампир, затова и толкова усилено бях тренирала с ножовете си. Исках да мога да убивам от сигурно разстояние. Странно, но думите на Спейд отекнаха в главата ми. Туткащият пулс в шията ти е най-голямата ти слабост… И двамата с Хенеси много добре знаехме, че той трябва само още малко да издържи и скоро щях да съм мъртва. С всяко разтърсване на главата си доближаваше устата си до шията ми.