— Пазачите познават ли те? Идвал си тук и преди, нали?
— Непрекъснато — присмя се той. — Избъзика се не с когото трябва, кучко. Аз съм на „ти“ с него.
— А-ха. — С една ръка съблякох блузата и сутиена си, без и за секунда да свалям пистолета, насочен срещу Айзък. После пуснах косата си върху огнестрелната рана на рамото си, за да я прикрия. Колкото до останалата кръв по тялото ми… е, нямаше какво да направя по въпроса.
Очите на Айзък се разшириха в огледалото за обратно виждане.
— Карай право към входа и им кажи, че си донесъл коледен подарък — наредих му със спокоен глас, седнала отзад. — Уверена съм, че няма да ти е за пръв път. И помни, насочила съм дулото в главата ти и ако кажеш нещо друго, ще ти пръсна мозъка.
Айзък се подсмихна. Знаех, че ще ме изиграе, но се надявах да бъде достатъчно самонадеян, че да изчака първо да влезем вътре.
— Готини цици.
— Карай.
Той подкара по алеята без да има нужда от още подканяния. Когато наближихме павилиона на охраната, така свалих пистолета, че да го прикрия с бедрото си.
Айзък свали прозореца, когато спря пред портала. Един от охранителите подаде глава от кабинната.
— Здрасти, Франки — поздрави Айзък. — Пак съм тук.
— Два пъти за един ден, Джей? — попита мъжът. — Кого возиш отзад?
Айзък свали и моя прозорец. Стъклото бе затъмнено. Щом ме видя, бодигардът огледа похотливо гърдите ми и се изсмя.
— Няма значение. Май е най-добре да не знам. Тъкмо навреме. Господарката тръгна преди около час.
— Наистина навреме — провлачи Айзък, звучеше много по-уверено. — Ще се видим после, Франки.
Минахме през портата и се отправихме по алеята към къщата. Тъкмо щях да си облека блузата, когато някой без пулс излезе от сградата, за да ни посрещне.
— Помощ! — изкрещя Айзък и се приведе.
Вампирът скочи към колата точно когато дръпнах спусъка. Ако бях просто човек, Айзък щеше да отърве кожата, но аз бях наполовина вампир, натъпкан с литър от кръвта на Боунс, и полицаят нямаше никакъв шанс. Главата му експлодира. Кръвта се разхвърча на всички посоки, покривайки прозорците и мен с червени пръски.
Миг по-късно вратата до мен бе изтръгната от рамката й, но този миг бе достатъчен, за да се прицеля отново. С мълниеносна скорост стрелях в отворената уста на вампира и той политна назад. Натисках спусъка отново и отново, докато накрая не се чуха само глухи прещраквания, и тогава му се нахвърлих.
Лицето му бе станало на пихтия. Нараняването се самолекуваше, но разтрошеният череп, в същото състояние като този на Айзък, бе така раздробен, че щеше да отнеме много време. Грабнах нож от колана му и го забих в сърцето му тъкмо навреме, за да се извърна и да се заема с другите двама тичащи към мен вампири.
Единият от тях скочи във въздуха. Приведох се и той прелетя над мен. Приземи се върху колата и ми даде ценните секунди, по време на които спринтирах и нападнах другарчето му. Замахнах веднъж, два пъти, и той се свлече на земята с невярващо изражение на лицето си. Страхотно беше да бъда подценявана.
Другият кръвопиец се бе окопитил и започна да ме обикаля в кръг с проблясващи зъби. От къщата и кабинката на охраната долитаха викове. Чух Франки да вика подкрепление, а после чух и как се затича. По дяволите. Скоро това място щеше да гъмжи от ченгета. Или още по-зле.
Отстъпих и се престорих, че се спъвам. Зъбатият се хвана и скочи напред. Движението му помогна на ножа, който извадих, да потъне още по-дълбоко в гърдите му. Все още ръмжеше, когато се приземи върху мен, направих задно салто, и с един ритник го запратих в прозореца на къщата, а после моментално го последвах. Колко практично, че не аз трябваше да строша прозореца и да отнеса раните от порязване.
Отвън и вътре в къщата бе открита стрелба. Човешката охрана се опитваше да защити работодателя си. Вдигнах умиращия вампир и го запокитих върху двама от най-близко намиращите се стрелци, поваляйки ги на земята. После се затичах през трапезарията, покрай красивата каменна камина и тавана с открити греди, и нагоре по стълбите. Зад мен настана хаос, когато охраната се втурна след мен.
Не им обръщах внимание. Чух, че Оливър говори по телефона, викаше помощ, само върху това насочих вниманието си. Минах по коридора, забързаният пулс на губернатора беше като пътеводна светлина за мен, и с трясък ритнах вратата, която стоеше между мен и плячката ми.