По обяд отново чух стъпки да приближават стаята ми. Някой каза: „ФБР“. Последва кратка пауза и после вратата се отвори.
В стаята влезе мъж. Беше на около петдесет, среден на ръст, с оредяваща сиво-черна коса. Очите му бяха същия сив цвят като косата му, но в никакъв случай не бяха безизразни. Искряха от интелект. Придружителят на непознатия затвори врата зад тях, той беше значително по-млад, навярно малко под трийсетте. Имаше много късо подстригана кафява коса и нещо в начина, по който се движеше ми подсказа, че е военен. Очите му бяха тъмносини и погледът му се прикова върху мен с подчертан интерес.
— ФБР, а? Леле, не е ли това подобаваща чест за мен? — Не им бе нужен свръхестествен слух, за да доловят сарказма в гласа ми. По-младият ме изгледа сърдито.
Сивокоско се усмихна и се приближи с протегната ръка.
— Ти може и да не го чувстваш така, но за мен определено е чест. Казвам се Доналд Уилямс, а това е Тейт Брадли. Ръководя звено във ФБР, наречено „Отдел за паранормални явления“.
С неохота се здрависах с него, доброто ми възпитание не ми позволи да не го направя. Кимнах към Тейт Брадли.
— Ами той? Той не е от Бюрото… няма целулит, нито шкембе.
Уилямс се разсмя, разкривайки леко пожълтели зъби от употребата на прекалено много кафе или цигари.
— Точно така. Тейт е сержант в специалните части, в един много специален техен отряд. Днес той е мой бодигард.
— Защо ви е нужен бодигард, агент Уилямс? Както виждате, окована съм с белезници за леглото. — За да подчертая думите си, разтраках белезниците си пред него.
Той се усмихна добродушно.
— Наричай ме Дон. Предпазлив човек съм. Затова и Тейт носи колт четирийсет и пети калибър.
Младият мъж ми показа дръжката на оръжието, пъхнато в кобура под мишницата му. Усмихнах му се леко и той ми отвърна с неприятелско оголване на зъбите.
— Добре, разтреперих се. Явно много се уплаших. А сега, какво искате?
Не че не можех да се досетя. Най-вероятно искаха самопризнание, че съм убила губернатора, мотив, и така нататък, но аз възнамерявах да мълча и при първа възможност да се разкарам от тук. Боунс щеше да се появи скоро, въобще не се съмнявах, и заедно с майка ми щяхме да избягаме и да се скрием. Двама от вампирите се бяха спасили и за майка ми бе прекалено опасно да продължи живота си както досега в случай че последваше отмъщение заради кървавата баня, която бях сътворила заедно с Боунс. Отмъщение от страна на вампирите и политиците.
— Ти си колежанка, имаш отлични оценки, съдейки по това, което видяхме. Обичаш ли литературни цитати?
Добре, тест за интелигентност. Не го бях очаквала, но щях да играя по гайдата му.
— Зависи.
Дон си дръпна един стол без покана и седна край леглото ми. Брадли остана прав, пръстите му опипваха дръжката на пистолета многозначително.
— Какво ще кажеш за този от „Шерлок Холмс“ на сър Артър Конан Дойл: „Когато елиминираш невъзможното, единственото, което остава, колкото и невероятно да е то, трябва да е истината.“
Присветна ми червена лампичка. Тези двамата не изглеждаха опасни и не мислех, че са от главорезите на Оливър или Хенеси, но очевидно не биваше да ги подценявам.
— Какво за него?
— Катрин, аз съм от отдел, който разследва неестествени убийства. Виж, повечето хора са на мнение, че всяко убийство е неестествено, но двамата с теб знаем, че има случаи, които не са просто акт на насилие срещу собствения вид, а много повече, нали така?
— Не знам за какво говориш.
Дон не обърна внимание на думите ми.
— Ние не сме официален отдел на Бюрото. Всъщност ние сме комбинация от ЦРУ, ФБР и военните. Един от малкото случаи, когато тези агенции работят в хармония. Затова избрах господин Брадли за свой бодигард, а не някой новак, още свеж от академията. Брадли е трениран, за да оглави новосформиран отряд от войници, които трябва да водят една много специална битка. Битка, която се води в нашата страна под носовете ни от векове. Знаеш за какво говоря, Катрин, и знаеш по-добре от всеки друг. Нека спрем с преструвките. Говоря за вампирите.