Никога преди не бе използвала тази дума пред мен и тя излезе грозно от устните й. Най-ужасните ми страхове се сбъднаха, когато зърнах лицето й. Точно както се бях опасявала, тя ме презираше заради онова, което бях сторила.
— Мамо, щях да ти кажа за него. Той не е като другите. Всъщност той ми помагаше да убивам вампирите, не Тими. С години е преследвал Хенеси и бандата му.
— За пари! — Думите й плющяха като камшик. — О, чух за това някои неща, докато бях в плен. Те не спираха да говорят за вампира, който убивал за пари. И се смяха, докато говореха за теб, казваха, че жените много си падали по него. В това ли си се превърнала, Катрин, в курва на неживите?
Изхлипах. Колко мръсна правеше да изглежда любовта ми.
— Грешиш за него. Той рискува живота си, като отиде в онази къща, за да те спаси!
— Как е възможно да рискува живота си, като е мъртъв? Мъртъв и донесе смъртта със себе си! Заради него онези убийци дойдоха в дома ни и ти си виновна, задето си се хванала с него! Ако не беше спала с вампир, родителите ми още щяха да са живи!
От всичките й упреци, от този най-силно ме заболя. Може и да бях виновна за смъртта им, но нямаше да допусна да обвинява Боунс.
— Не смей, мамо. Да не си посмяла! Знаеш какво правя, откакто навърших шестнайсет, знаеше, че непрестанно съм навън в търсене на вампири. И знаеше колко опасно е това занимание. От всички хора ти най-добре знаеш заради случилото се с баща ми и въпреки това ме насърчаваше да продължавам, затова вината е твоя! И аз го правех и продължавах да го правя, отказах да спра, макар че Боунс не преставаше да ме предупреждава отново и отново, затова вината е и моя! Ако не го бях срещнала, ако не бях спала с вампир, дядо и баба пак можеха да бъдат убити заради онова, в което и двете участвахме, преди Боунс изобщо да се появи. Ако нечии ръце са изцапани с кръвта на баба и дядо, то това са моите и твоите. Не неговите. И двете знаехме, че един ден това може да докара нещастие в дома ни, и затова и двете сме отговорни за смъртта на дядо и баба повече, отколкото той изобщо някога може да бъде.
Лицето й пребледня, а гласът й бе тих, но плътен, когато заговори:
— Може и да си права. Може и да съм виновна за това, че родителите ми бяха убити, и ще живея със съзнанието за това до края на живота си. Но не искам да живея с вампир до края на живота си. Катрин, обичам те, но ако продължиш връзката си с това създание, никога повече не искам да те виждам.
Думите й ме пронизаха по-лошо от куршумите. Мислех, че съм готова да ги чуя, но от тях ме заболя повече, отколкото някога съм предполагала.
— Не ми причинявай това, мамо. Само ти ми остана!
Тя изпъна рамене в инвалидната количка толкова, колкото наранените й ребра позволяваха.
— Знам какво се е случило с теб. Ти си била съблазнена и омърсена. Това същество е замъглило съзнанието ти и е извадило на повърхността злото в теб, както винаги съм се страхувала, че ще се случи. Иска ми се онези чудовища да ме бяха убили, преди да открия провала си като майка.
Всяка нейна дума ме прорязваше като нож. Отвличането й и убийството на родителите й бяха унищожили всякаква възможност с разумни аргументи да й се обясни, че не всички вампири са зли същества. Тя беше сляпа в яростта си и аз не можех да променя това.
— Надявам се онези мъже да заловят това чудовище и да го убият завинаги — продължи тя. — Тогава вече няма да бъдеш негова покорна робиня.
Рязко вдигнах глава.
— Кого? За кого говориш?
Тя се вторачи в мен решително.
— Казах им истината, на мъжете, които току-що бяха тук. Казах им, че си била отклонена от правия път от едно от тези същества и че той е избягал от къщата снощи. Старият знаеше за вампирите. Търсят го. Надявам се да го убият. Тогава ти ще си свободна.
— Дон! Влез вътре!
Скочих от кревата и отворих вратата. Като ме видя развързана, пазачът понечи да извади пистолета си, но Дон бързо го спря, както беше седнал в количката си с изпънати напред крака. Тейт го следваше отблизо.
— Всичко е наред, Джоунс. Всичко е под контрол.
— Но тя… тя… — Джоунс зяпна парапета на леглото, люшкащ се на дясната ми ръка, устата му ту се отваряше, ту се затваряше.
— Просто пази пред вратата — сопна му се Брадли и го избута със здравата си ръка.
— Дами, добре ли си поговорихте? — попита ни Дон.
— Ти, кучи син. Каква игра си мислиш, че играеш?
Дон изглеждаше така невъзмутим, сякаш пийваше чай на тържествен обяд.