Вратата се открехна и Тейт Брадли пъхна глава в процепа. Ръката му беше обездвижена, а близо до слепоочието му имаше превръзка.
— Време е да тръгваме.
Кимнах кратко, стиснах дръжките на инвалидната количка на майка ми и го последвах по коридора. Коридорът бе опразнен и вратите на болничните стаи стояха затворени. Следваха ме осем тежковъоръжени мъже. Явно Дон се опасяваше да не се отметна от споразумението ни.
Оставаха около два часа до края на деня. Щяха да ни откарат до площадка за излитане, от която да се придвижим с хеликоптер до мястото, на което ни очакваше военен самолет. Настаних се на задната седалка заедно с майка ми. Тейт седна на предната седалка до шофьора, той самият не можеше да шофира заради счупената си ръка. Зад волана седна мъж, който се представи като Пийт. Останалите ми пазачи се настаниха в други три автомобила — един зад нас и два от двете ни страни. Смешно, но предишната вечер вампирите бяха направили същото. Потеглихме и аз затворих очи, мислейки си, че трябва да намеря начин да се сбогувам с Боунс. Можеше да оставя съобщение при Тара. Тя знаеше как да се свърже с него. Не можех да си тръгна, без нито една дума.
Тейт наруши мълчанието след няколко минути:
— Пийт ще бъде един от членовете на екипа ни, Катри… извинявай, Кат — поправи се той.
Не отворих очи.
— Не и докато аз не кажа или тази част от уговорката си я проспал? Аз сформирам отряда. Пийт ще стане част от екипа, само ако премине теста ми. Всъщност, същото важи и за теб.
— Какъв е тестът? — надменно попита Пийт.
Отворих очи.
— Ще проверя колко бързо ще се свестиш, след като те нокаутирам.
Пийт се разсмя. Но не и Тейт. Навярно той не бе така глупав, както си бях помислила първоначално. Погледът, който ми хвърли, ми показа, че вярва на всяка моя дума.
— Виж… — Пийт ме изгледа в огледалото за обратно виждане, а изражението му излъчваше скептицизъм, — знам, че те смятат за специална, но… какво, по дяволите е това! — възкликна Пийт, когато забеляза мъжа, застанал по средата на нашето платно насред магистралата.
Аз затаих дъх, а майка ми запищя.
— Това е той! Това е…
Тейт не се колеба толкова дълго. Секунди преди колата да се блъсне в Боунс, той извади пистолета си и стреля през предното стъкло по него.
Беше като да се врежеш в тухлена стена. Сблъсъкът смачка предницата на автомобила. Стъклата на прозорците се пръснаха и всички въздушни възглавници се отвориха на мига. Полетях силно напред и чух как зад нас пищят гумите на едната кола от кортежа ни, когато ни заобиколи, за да не се блъсне в нашата. Двете коли, които ни обграждаха профучаха покрай нас, после също натиснаха спирачки и опитаха да обърнат. Движението зад нас не спираше. Автомобилите, които рязко ни заобикаляха се блъскаха в колите на агентите, опитващи се да се върнат назад. Шумът от огъването на метал, когато колите се врязваха една в друга, беше оглушителен.
Тейт и Пийт висяха отпуснато на коланите си, а по лицата им се стичаше кръв от удара в арматурното табло и порязванията на счупените стъкла. Чу се рязък звук, когато вратата от страната на Тейт бе изтръгната от рамката й. През дима от повредения двигател зърнах усмивката на Боунс, който метна парчето метал като гигантско фризби към колата зад нас. Там пазачите безрезултатно опитваха да се прицелят в него. Пръснаха се, когато вратата се вряза в предното им стъкло. След миг и другата врата я последва и майка ми заскимтя, обхваната от смъртоносен ужас, когато Боунс изтръгна и моята врата.
— Здрасти, Котенце!
Въпреки взетото решение аз се зарадвах да го видя. Той откопча колана ми и хвана майка ми, когато тя се опита да избяга през вратата от нейната страна.