Аз колебливо започнах да изброявам ненормалностите си:
— Виждам отлично и мракът не ми пречи. Всъщност през нощта виждам така добре, както и през деня. По-бърза съм от всеки, когото познавам, казано от човешка гледна точка. Чувам от много далече, но може би не от толкова далече като теб. Понякога вечер в стаята си чувам как от долния етаж дядо и баба си шепнат за мен…
Спрях, преценявайки по изражението му, че съм разкрила прекалено лична информация.
— Не смятам, че мога да контролирам нечие съзнание. Никога и не съм опитвала, но си мисля, че ако можех, хората щяха да се отнасят с мен по различен начин. — Мътните го взели, отново споделях. — Както и да е — продължих, — знам, че съм по-силна от средностатистическия човек. Когато бях на четиринайсет, пребих три момчета, като и тримата бяха по-едри от мен. Това стана, когато повече не можех да игнорирам факта, че в мен има нещо много сбъркано. Виждал си очите ми. Те са различни. Налага се да ги… контролирам, когато съм разстроена, за да не видят другите хора как светят. Зъбите ми са нормални, предполагам. Никога не са изскачали по странен начин.
Погледнах го през спуснатите си мигли. Никога преди не бях говорила с някого за различията си по такъв начин, дори и с майка си. Тя се разстройваше само от мисълта за тях, пък какво оставаше да ги обсъждаме.
— Да видим дали съм разбрал. Казваш, че на четиринайсет истински си осъзнала уникалността си. Преди не си знаела какво си? Какво ти казваше майка ти за баща ти, докато растеше?
Това бе много болезнена тема и аз потръпнах от спомена. Един вампир едва ли бе съществото, с което някога си бях представяла, че ще споделям това.
— Тя никога не споменаваше баща ми. Ако я попитах, както правех като малка, тя или сменяше темата на разговора, или се ядосваше. Но другите деца не ме оставиха в неведение. Откакто се научиха да говорят, започнаха да ме наричат копеле. — Затворих очи за миг, срамът все още ме жегваше. — Както ти казах, когато влязох в пубертета, започнах да се чувствам… още по-различна. Беше много по-зле, отколкото когато бях дете. Стана по-трудно да прикривам чудатостите си, както майка ми ми бе казала да правя. Най-много харесвах нощта. С часове бродех из овощната градина. Понякога не заспивах до зори. Ала не узнах колко зле всъщност е положението, докато онези момчета не ме сгащиха.
— Какво направиха те? — Гласът му бе по-мек, почти нежен.
В съзнанието си виждах лицата им, сякаш и сега стояха пред мен.
— Бутаха ме насам-натам. Блъскаха ме, обиждаха ме, обичайното. Това обаче не ме накара да се защитя. Случваше ми се едва ли не всеки ден. Но тогава едно от тях, не мога да си спомня кое точно, нарече майка ми курва и аз си изпуснах нервите. Хвърлих камък по него и избих зъбите му. Останалите ми се нахвърлиха и аз ги набих. Те така и не казаха на никого какво се бе случило. И най-накрая, на шестнайсетия ми рожден ден, майка ми реши, че съм достатъчно голяма, че да науча истината за баща си. Не исках да й повярвам, ала дълбоко в себе си знаех, че това е вярно. Онази нощ за пръв път видях очите си да светят. Тя задържа огледало пред лицето ми, след като ме наръга с нож в крака. Не беше със злоба. Искаше да ме разстрои, за да видя очите си. Около шест месеца по-късно убих първия си вампир.
Очите ми запариха от непролетите сълзи, но не се разплаках. Не можех да плача пред това същество, което ме принуди да разкажа онова, което се опитвах да забравя.
Той ме загледа доста странно. Ако не знаех истината, щях да си помисля, че в погледа му има съчувствие. Но бе невъзможно. Той бе вампирът те не изпитваха състрадание.
Изправих се рязко.
— Като заговорихме за майка ми, трябва да й се обадя. Ще се разтревожи до смърт. И преди съм се прибирала късно, но никога не съм отсъствала толкова дълго. Ще си помисли, че някой от вас, кръвопийците, ме е убил.
Това накара веждите му да литнат до косата му.
— Майка ти знае, че примамваш вампири с обещания за секс и после ги убиваш? И ти позволява да правиш това? Брей, мислех, че се шегуваш, когато каза, че тя знае, че намаляваш популацията ни. Ако беше мое дете, щях да те оковавам в стаята ти нощем. Не разбирам днешните хора, оставят хлапетата си да правят каквото им скимне.