Развалена плоча, помислих си с мрачно разбиране. Да, Боунс го бе описал доста точно.
В ъгъла на гробището имаше надгробен камък с едва видими вдълбани букви, но успях да разчета У и Т в първото име, а второто започваше с Г.
— Уинстън Галахър! — викнах силно, тропайки по студения камък. — Излез!
Нищо. Бризът ме накара да се загърна в якето си, докато пристъпях от крак на крак и чаках.
— Чук-чук, има ли някой вкъщи? — извиках, чувствайки се доста глупаво.
Нещо се размърда край дърветата зад мен. Не бе фантомът с наметалото, който продължаваше да изминава все същия път, а мъглива сянка. А може би бяха само храстите, шумящи на вятъра. Отново насочих вниманието си към гроба в краката ми.
— Хей, Уинс-с-с-стъ-ъ-ъ-ън… Нося ти нещо-о-о! — провикнах се, стискайки бутилката в якето си.
— Проклето, безсрамно, топлокръвно същество — изсъска глас във въздуха. — Да видим колко бързо можеш да бягаш.
Застинах. Това не звучеше като нищо, което бях чувала преди! Изведнъж въздухът около мен стана по-студен, докато се извръщах към гласа. Сянката, която видях преди малко, сега се разтегна и промени формата си, разкривайки мъж на около петдесет години с търбух като буре, присвити очи, кафява коса, изпъстрена със сиви кичури, и неподрязани мустаци.
— Чу това, нали? — проехтя същият странно остър и зловещ звук. Силуетът потрепери за миг, след което близките листа, покрай които се носеше, се разтвориха от силна въздушна струя.
— Уинстън Галахър? — попитах аз.
Призракът в действителност погледна през рамо, сякаш очакваше да види някого зад себе си.
Вложих повече твърдост в гласа си:
— Е?
— Тя не може да ме види… — каза той навярно на себе си.
— Разбира се, че мога! — Закрачих към него с облекчение, нетърпелива да се махна от това страховито място. — Това ли е твоят надгробен камък? Ако отговорът е „да“, значи това е щастливата ти нощ.
Присвитите му очи се свиха още повече.
— Можеш да ме видиш?
„Толкова бавно ли е загрявал и когато е бил жив?“, зачудих се неуместно.
— Да. Виждам мъртвите. Кой би предположил? Сега нека поговорим. Търся информация за наскоро починали и чух, че ти можеш да ми помогнеш.
Бе едва ли не смешно да наблюдавам тези прозрачни черти на лицето му да се пренареждат от изражение на недоверие в заплашително изражение. Разбира се, той вече нямаше лицеви мускули. Нима само споменът за тях можеше да накара лицето му да се намръщи?
— Махай се оттук или гробът ще те погълне и никога няма да се измъкнеш.
Леле, нима не звучеше страховито? Ако имаше с какво да ме заплаши, щях да се притесня.
— Не ме е страх от гроба, родена съм наполовина в него. Но ако искаш да се махна оттук… — Извърнах се, все едно щях да си тръгна. — Добре, но това означава, че просто ще трябва да хвърля това в най-близката кофа за боклук.
От якето ми се появи бутилката с пиячката. Едва не се засмях, когато очите му се залепиха за нея, сякаш бяха заварени.
— Какво-о-о имаш-ш-ш там, госпо’ице?
Той произнесе първите думи с похотливо съскане. Извадих корковата тапа и размахах гърлото на бутилката под онова, което, изглежда, бе носът му.
— Домашно приготвено, приятелю.
Все още не бях сигурна как точно Боунс очакваше да го подкупя с алкохола. Да излея малко на гроба му ли? Да задържа бутилката в безтелесната му форма ли? Или да го напръскам с него?
Уинстън издаде нов стържещ звук, който щеше да смрази кръвта на всеки човек, който се окажеше достатъчно близо, за да го чуе.
— Моля те, госпожице! — Враждебният му тон бе изчезнал, сега звучеше отчаян. — Моля те, изпий го! Изпий го!
— Аз? — зяпнах. — Аз не искам!
— О, нека го вкуся чрез теб, моля те! — помоли ме той.
Да го вкуси чрез мен. Сега разбрах защо Боунс не ми бе казал предварително как да предразположа Уинстън. Така ми се падаше, задето се доверявах на вампир дори за дребните неща! Изгледах раздразнено духа, докато си обещавах да отмъстя на едно определено бледокожо студенокръвно нощно същество.
— Добре. Ще пийна малко, но тогава ти ще ми дадеш имената на младите момичета, които са починали в околността. Без катастрофите и болестите. Само убийствата.