— Да, беше много щастлив. Страшно съм поласкана. Сериозно, Боунс, дори да вдигнете колата с пътна помощ, вътре все пак има прекалено много кръв. И не ме послуша, че трябва да вземем почистващи препарати. Можехме поне да я избършем.
Той се приближи, за да погледне ръката ми отново. Сега върху заздравяващата кожа се виждаше единствено тънка червеникава линийка, ала дори когато свърши с огледа, той не пусна ръката ми. Избегнах погледа му, но ясно го усещах върху себе си.
— Довери ми се, сладурче. Знам, че не го правиш, а би трябвало. Между другото, справи се страхотно тази вечер. Колът в гърба му бе само на една идея от сърцето му. Отнел е от силата му, както и този във врата. Щеше да се справиш с него, дори мен да ме нямаше. Ти си силна, Котенце. Радвай се.
— Да се радвам? Не бих ползвала точно тази дума. Облекчена? По-скоро е това. Облекчена съм, че съм жива и че един убиец по-малко дебне наивни момичета. Но да се радвам? Щях да се радвам, ако нямах такъв произход. Щях да се радвам да имам двама нормални родители и много приятели, и ако единственото, което имах за убиване, бе времето. Или ако поне веднъж можех да вляза в клуб само за да танцувам, да се забавлявам, вместо вечерта да завършва със забиване на кол в някого, който се е опитал да ме убие. Тогава щях да се радвам. А това моето е просто… съществуване. До следващия път.
Издърпах ръката си и се отдалечих от него. Заля ме вълна от меланхолия заради нещата, които току-що бях изредила и които никога нямаше да притежавам. Понякога бе плашещо да се чувстваш стара на двайсет и две.
— Глупости — думата разсече тишината.
— Моля? — Типично за вампир, у него нямаше никакво съчувствие.
— Казах — глупости. Живееш живота с жребия, който ти се е паднал, също както всеки друг на този проклет свят. Имаш дарби, за които хората биха убили, без значение, че ти ги презираш. Имаш майка, която те обича, и хубав дом, в който да се прибереш. Мамка им на задръстените ти съседи, които те гледат от височината на невежите си носове заради това, че си без баща. Светът е голям и ти играеш много важна роля в него. Да не мислиш, че всички останали се мотаят наоколо и си подсвиркват заради прекрасния си живот? Да не мислиш, че другите могат да изберат сами съдбата си? Съжалявам, сладурче, но нещата не стават така. Грижиш се за тези, които обичаш, и водиш битките, които можеш да спечелиш, ето това представлява животът, Котенце.
— Ти пък какво знаеш за това? — Горчивината ми вдъхна смелост и думите излетяха от устата ми.
За моя изненада той отметна глава и се разсмя, преди да положи ръце на раменете ми и да се приближи толкова, че устните му почти докоснаха моите.
— Ти… нямаш… и… най-малката… представа за това през какво съм преминал, затова не се… опитвай… да ми казваш… какво знам.
Начинът, по който произнесе всяка сричка, съдържаше леко прикрита заплаха. Сърцето ми заблъска в гърдите и знаех, че той може да го чуе. Пръстите му се отпуснаха и вече не се впиваха в кожата ми, но не ги отдръпна. Боже, беше толкова близо… толкова близо. Несъзнателно облизах устни и като видях как очите му проследиха движението, през тялото ми премина тръпка. Въздухът между нас се наелектризира. Дължеше се или на естествената му вампирска енергия… или на нещо друго. Езикът му бавно се подаде и се плъзна по долната му устна. Беше хипнотизираща гледка.
Изсвирването на клаксон ме накара да подскоча от уплаха. Сърцето ми се качи в гърлото, когато огромен камион намали и спря точно пред нас. Звукът от спирачките проряза нощната тишина.
— Боунс…! — Уплашена да не ни спипат, тъкмо щях да кажа още нещо, когато той отиде при камиона и викна за поздрав.
— Тед, проклет негодник, браво, че пристигна толкова скоро!
Може и да си въобразявах, но долових неискрена нотка в гласа му. Аз, от своя страна, исках да прегърна този Тед и да му благодаря, че прекъсна един миг, който можеше да се окаже много опасен.
Висок и кльощав мъж излезе от кабината и ухилено отвърна:
— Изпускам любимото си предаване заради теб, друже. Дано не съм прекъснал нещо между теб и момичето. Изглежда, ви беше доста уютно.
— Не! — Отрицанието ми бе толкова яростно, сякаш наистина бях хваната да правя нещо нередно. — Нищо не се е случило!
Тед се засмя и отиде при разбитата страна на колата, надникна вътре и сбърчи нос заради кръвта.
— Да, бе… виждам.
Боунс вдигна вежда насреща ми в безмълвно предизвикателство, принуждавайки ме да отвърна поглед. Сетне тупна приятеля си по рамото.