— Как се казваш?
— Има ли значение?
Погледнах надясно и срещнах очите му. Бяха толкова тъмнокафяви, почти черни. В тях отново се четеше онази хладнокръвна нотка, почти като неизказано предизвикателство.
Беше смущаващо, най-малкото. Всички останали винаги бяха бърборили с готовност.
— Просто исках да знам. Аз съм Кат. — Слязох от магистралата и завих по черен път, водещ към езерото.
— Кат3, хм-м-м? Мен ако питаш, си по-скоро Котенце.
Извърнах рязко глава и го изгледах ядно.
— Името ми е Кат — твърдо повторих. — Кат Рейвън.
— Както кажеш, Котенце.
Натиснах рязко спирачките.
— Проблем ли имаш, господине?
Тъмните вежди се повдигнаха.
— Няма никакъв проблем, сладурче. Тук ли спираме? Тук ли искаш да се чукаме?
Ето го отново онова досадно изчервяване, предизвикано от неговата безцеремонност.
— Ъм, не. Малко по-нататък. Там е по-красиво. — Насочих колата по-навътре сред дърветата.
Той тихо се засмя.
— Обзалагам се, че е така, сладурче.
Когато пикапът спря на любимото ми място, се озърнах към мъжа. Той седеше точно както и преди, неподвижно. Нямаше начин да премина към изненадата в панталона си, не още. Прочистих гърло и махнах към дърветата.
— Не искаш ли да идем навън, за да… се поклатим? — Беше странна дума, но бе много по-добра от „чукаме“.
Преди да ми отговори, мълниеносна усмивка озари лицето му.
— О, не. Тук. Обичам да го правя в кола.
— Ами… — Мътните го взели, сега какво? Това нямаше да сработи. — Тук няма много място. — Понечих да отворя вратата си.
Той дори не помръдна.
— Има предостатъчно място, Котенце. Аз ще остана тук.
— Не ме наричай Котенце. — Гласът ми бе по-остър, отколкото повеляваше романтиката, но бях истински вбесена. Колкото по-скоро умреше, толкова по-добре.
Той просто ме игнорира.
— Свали си дрехите. Да видим какво можеш да покажеш.
— Моля? — Това вече беше прекалено.
— Няма да ме чукаш с всичките си дрехи, нали, Котенце? — подигра ми се той. — Е, предполагам, че можеш да махнеш поне гащичките си. Хайде. Цяла нощ ли ще се мотаеш.
О, как щях да го накарам да съжалява. Надявах се, че ще го боли зверски. Погледнах го с усмивка на превъзходство.
— Ти пръв.
Той се ухили отново и показа човешки зъби.
— Свенливо птиче си, а? Не бих предположил, така както ми се натискаше и направо дойде да си го поискаш? Ще го направим едновременно.
Копеле! Това бе най-мръсната дума, за която се сетих, и си я повтарях наум, докато предпазливо го наблюдавах, разкопчавайки джинсите си. Той безгрижно разкопча колана си, панталоните и свали ризата си. Движението му разкри стегнат блед корем, без окосмяване, с изключение на мястото, което срещаше слабините му.
Отидох много по-далеч, отколкото когато и да било друг път. Толкова ме беше срам, пръстите ми трепереха, докато свалях джинсите си.
— Виж тук, сладурче, виж какво имам за теб.
Погледнах надолу и зърнах как плъзна ръка към слабините си, преди бързо да отвърна поглед. Колът бе почти в ръката ми, трябваше ми само още миг…
Свенливостта ми изигра лош номер. Когато се обърнах, за да не гледам слабините му, юмрукът му се стрелна с невероятна бързина и ме халоса по главата. Просветна светкавица, следвана от остра болка, и после настъпи тишина.
Глава 2
Сякаш нещо дълбаеше в черепа ми. Агонизиращо и бавно отворих очи, присвивайки ги заради ярко светещата лампа до мен. Слънцето направо бледнееше в сравнение с нея. Ръцете ми бяха вдигнати над главата, китките ме боляха, а болката в главата ми ме принуди веднага да се приведа и да повърна.
— Мисля, че видях котенце4.
Ироничният глас накара болката ми да изчезне сред прилив на ужас. Когато видях вампира наблизо, потреперих.
— Видях! Видях! Наистина видях котенце5!
Приключил с имитирането на пиленцето Туити, той се ухили неприятно насреща ми. Опитах да избягам и установих, че ръцете ми са оковани за стената. Краката ми също бяха приковани. Блузата и панталоните ми бяха изчезнали, оставяйки ме единствено по сутиен и бикини. Дори ръкавиците ми ги нямаше. О, Боже!
4
Репликата е известна и често употребявана от птичето Туити по отношение на котарака Силвестър — анимационни герои от сериите на „Уорнър Брадърс“. — Бел.прев.