Чейс натисна ножа нагоре като лост. Нещо пропука и коланът се скъса.
Той падна от два метра и половина във водата, като се приземи по гръб и удари главата си във вътрешността на шлема. Но сега нямаше време да мисли за болката, защото разполагаше с по-малко от петнайсет секунди да се омете.
С една последна струя от пара и пяна откъм опашката, „Ивънър” изчезна в Атлантическия океан и последният отекващ звук от умиращия кораб прозвуча като вик на ранено животно. Разпенен водовъртеж от мехурчета изригна нагоре и стотици парчета и отломки, прекалено леки, за да отидат на дъното, заплуваха по повърхността.
Генераторите му спряха, когато водата нахлу, но аварийните светлини продължаваха да светят, агрегатите за захранване се бяха включили автоматично при внезапното спиране на електричеството. Като оставяше светла диря от мехурчета след себе си, изследователският кораб се понесе бързо към океанското дъно.
Към дъното на Атлантика.
Куобрас се обърна към капитана.
- Върнете ни обратно в пристанището. На пълна скорост.
- Разбрано, сър. - Капитанът даде заповеди на екипажа си. Никой не обръщаше внимание на Нина в този момент. Тя вдигна ръка към устата си да сподави риданието си.
Но не успя.
Чейс натисна тласкачите, нямаше време за нищо друго, трябваше да се отдалечи час по-скоро от статуята и да се гмурне.
Пет секунди, четири, три...
Зърна бледа светлина над себе си - Кари! - и се насочи нататък...
Експлозивите се взривиха.
22.
Главата на статуята на Посейдон. която бе устояла при потъването на Атлантида и останала на самотно бдение над храма в продължение на единадесет хиляди години, бе разбита на парчета. Таванът от слонова кост рухна и дъжд от остри отломки заваля в наводнената зала.
Но каменният блок над експлозивите пое пълната сила на взрива.
Под огромното водно налягане блокът се измести само с трийсетина сантиметра. Но то бе достатъчно.
Чакал търпеливо стотици векове, Атлантическият океан най-накрая намери път към най-старата си плячка. Леденостудената океанска вода нахлу през процепа и над древните камъни се стовари колосална мощ. При срутването на тавана се отвори дупка с ширина около шест метра. Хиляди тонове вода нахлуха, за да превърнат останалото от статуята на Посейдон в златни отломки.
Ударът изпрати по водата мощна ударна вълна в храма. Статуите бяха избити от пода и разхвърляни наоколо като счупени играчки.
Чейс се чувстваше като блъснат от трактор. Водовъртежът изби прожектора от ръката му. Той се удари в една стена. Силно. Не можеше да се помръдне, прикован като пеперуда към дъска от ужасна сила.
След това приковалото го към стената налягане намаля; яростният прилив се оттегли. Усети остра пронизваща болка в лявата си китка. Смътно си спомни, че ръката му се беше ударила в стената, но едва сега мозъкът му бе в състояние да регистрира усещане.
Светлините на екипировката му работеха, но щяха да са напълно безполезни известно време. От надигналия се пясък и отломките водата в момента изглеждаше непрогледна като мляко.
Но сега, когато храмът бе напълно наводнен, притокът на вода бе спрял. Което означаваше, че би могъл да излезе през дупката в тавана...
Кари!
Нямаше начин тя да е била напълно подготвена за гневната атака на океана. Може да е била ударена силно като него.
Той опита радиостанцията.
- Кари! Кари, чуваш ли ме? Там ли си? Кари!
Никакъв отговор.
Може би се намираше извън обхват - или пък бе ранена, дори мъртва.
Той се спусна към дъното и заплува напред, примигвайки от болката в ръката си. С помощта на тласкачите се движеше по-бързо, но не искаше да рискува да налети на нещо, преди да го е видял.
Усети отломките под краката си, счупени статуи и камъни. Беше като след бомбардировка.
Забеляза слаба светлина напред. Разстоянията бяха измамни в размътената вода; изглеждаше отдалечена на петнайсетина метра, но при сегашните обстоятелства може и да беше по-близко.
- Кари! - извика той, когато светлините приеха форма. Бяха от водолазния ѝ костюм - по-скоро светлина, тъй като едната не светеше.
И доколкото можеше да каже, това бе тя, висеше безжизнено точно над пода.
Той се хвърли напред. Каските им се блъснаха една в друга, когато се опита да види лицето ѝ през мрака. Очите ѝ бяха затворени и той не можеше да разбере дали диша. Дълбоко- водолазният костюм бе затворена система без сигнално приспособление за въздушни мехурчета.
- Кари!
Клепачите ѝ потрепнаха.
- Слава богу! - прошепна той. – Кари, хайде, събуди се. Трябва бързо да излезем от тук.