Петстотин стъпки. Все още не се виждаше нищо, освен тъмнина. Студен компрес обгръщаше тялото му.
На четиристотин стъпки очите му доловиха първия намек за светлина от повърхността, абсолютният мрак отстъпи на странно красиво индигово-синьо сияние отгоре. Появиха се пасажи риби, които ги отминаха със студени, безизразни очи.
Той погледна Кари. Очите ѝ бяха затворени и тя изглеждаше почти спокойна. Чейс не можеше да каже дали още диша. Или пък дишането ѝ беше толкова слабо, че той не можеше да долови никакво помръдване на ноздрите... А може би просто бе мъртва.
Двеста стъпки и той осъзна, че вижда слънцето, ярка пътека светлина. Броячът за отчитане на дълбочината примигваше на всяка стъпка...
Тласкачите издъхнаха.
Чейс натисна силно с палец лоста, надявайки се това да се дължи на студа, но нищо не се получи. Лостът се намираше в крайно положение и не помръдна.
Дълбоководолазните костюми бяха предвидени за използване при спускане с подводница, както и за изкачване нагоре, а не за самостоятелно използване.
Батериите бяха изтощени.
А до повърхността оставаха още над сто стъпки.
Дявол да го вземе.
Той погледна Кари, след което я разтърси, искаше да я накара да се събуди и да му помогне. Очите ѝ останаха затворени. Само това му липсваше.
Заплува с последни сили. като я дърпаше след себе си. Не тежеше много, но допълнителната тежест на екипа ѝ усложняваше работата.
Деветдесет стъпки. Осемдесет. Седемдесет.
Всяка стъпка траеше сякаш вечност. Искаше му се да спре и да си почине, да задиша с пълни гърди, да отпусне мускулите си, но трябваше да изведе Кари до повърхността.
Четиридесет. Тридесет.
Блясъкът на слънчевата светлина заигра по вълните. Десет стъпки, девет, осем...
Усети прииждащите вълни и костюмът му се блъсна в този на Кари. Пет, четири... Отвори уста да си поеме въздух, мускулите му се приготвиха да се отпуснат...
Показа се на повърхността и примига на яркото слънце, увиснало на хоризонта, след което се напрегна и издърпа Кари до себе си. Водата се плискаше в шлема ѝ. Под водата не бе в състояние да види истинския цвят на лицето ѝ, но сега, на светлината, кожата ѝ изглеждаше бледа и безжизнена.
Водолазните костюми бяха закопчани с безброй халки и закопчалки, предвидени с тях да се справят двама души, но в момента такава опция не съществуваше. Чейс заби пръсти в херметическото уплътнение около врата ѝ, като се опитваше да го разкопчее.
Най-сетне успя. Свали шлема ѝ и го хвърли настрани. Главата на Кари се отпусна.
- Кари! Хайде, събуди се! - Чейс я плесна по бузата. Тя се нуждаеше от дишане уста в уста, но за него бе невъзможно да свали собствения си шлем, без да се отдалечава от нея.
- Кари! Хайде, моля те!
Тя си пое рязко дъх, след това се закашля. Клепачите ѝ потрепнаха.
- Еди? - Думата приличаше повече на шепот. - Лошо ми е... и наистина имам ужасно главоболие.
- Но си жива, което е най-важното. Дай ми ръка, помогни ми да сваля тази дяволска каска от главата си.
Тя дръпна силно ключалките на шлема, но не успя да го освободи..
- По дяволите! - изпъшка Чейс
- Какво?
Той я погледна обезкуражен.
- Все още сме на сто мили в открития Атлантик и корабът ни лежи на парчета на дъното на океана. Ще е малко трудно за плуване.
За негова изненада тя се усмихна.
- Не мисля, че е нужно да плуваме.
- Защо не?
- Защото виждам капитан Матюс да се носи към нас.
Той се огледа.
- Господи! - Спасителната лодка се намираше на сто ярда, но Матюс се виждаше ясно на носа в бялата си униформа, как маха с ръка. - Значи Куобрас ги е оставил живи...
- Това не е в стила му - каза Кари. Беше объркана, но в гласа ѝ се долавяше облекчение. - Нещо трябва да се е случило; той сигурно... о, боже. - Тя хвана ръката на Чейс. - Нина! Сигурно е взел Нина!
- Защо ще го прави? Той я искаше мъртва - защо сега да си променя мнението?
- Тя сигурно знае нещо - осъзна Кари. - Нещо, което сме видели в храма, някаква информация, достатъчно ценна, за да направи сделка...
- Е, след минута можем да попитаме. Хайде да свалим този ужасен шлем.
- Всъщност, може би е по-добре да си с него, докато се качим в лодката.
Чейс изръмжа:
- Защо?
- Защото имам чувството, че радиостанцията на костюма ти е единствената, с която разполагаме...
Пет минути по-късно Чейс най-сетне успя да вдъхне свеж океански въздух.
Кари беше права: екипажът на “Ивънър” нямаше радиостанция. След като се присъединиха към тях, един от механиците се зае да оправя трансмитера на дълбоководолазния костюм. Нямаше голям обхват, но и не беше нужен. Заливът на Кадиз по морските стандарти бе оживено място. Пък и засега нямаше как да го използват, тъй като най-близкият плавателен съд бе този на Куобрас.