- Нуждаем се от повече светлина - каза Куобрас. Старкман кимна и свали раницата си, след което извади сигнален пистолет. Зареди го бързо и стреля под ъгъл. Ярка червена светлина изсъска, понесена от малкия си парашут...
Всички зяпнаха, смаяни от гледката, която се разкри пред очите им.
- Господи... - прошепна Нина.
24.
Сцената пред тях беше грандиозна, внушаваща страхопочитание картина, загубена от зората на историята.
Нина мигновено разпозна онова, което се намираше в центъра. Бе друго копие на Храма на Посейдон - но този път не беше само.
Заобикаляха го други сгради - по-малки, но не по-малко величествени. Архитектурният стил беше познат, абсолютно елегантен, но в същото време и някак брутален.
Това бяха дворци и храмове; цитаделата на Атлантида, както я описваше Платон, възстановена на хиляди километри от източника си на вдъхновение. И за разлика от разрушения си двойник в Бразилия, тези бяха издържали проверката на времето, пощадени от стихиите, идеално запазени.
Когато обаче очите ѝ привикнаха към блещукащата светлина на сигналната ракета, тя осъзна, че сцената не е пълна. Обширна, колкото пещерата, тя все пак не бе достатъчно голяма да побере цялата цитадела. Дори самият Храм на Посейдон не беше цялостен, далечният му край чезнеше в стената на пещерата. Личеше, че атлантите се бяха опитали да издялат част от стената, за да направят място за постройките, но накрая, допусна тя, просто бяха прокопали вътрешните храмови зали направо в планината.
Пламъкът изпращя и угасна, потапяйки огромната пещера в мрак. Единствената светлина идваше от прожекторите на групата.
- Това е... Направо е невероятно - каза Филби. – Джовани, би трябвало поне да го снимаме. Това е по-важно дори от самото откриване на Атлантида!
- Не - категорично отказа Куобрас. - Не трябва да остава нищо. Нищо! Атлантското наследство ще бъде погребано тук. - Той загърби Филби и се обърна към Старкман. - Този път води право в центъра на цитаделата. Извикай останалите и ги накарай да донесат бомбата.
- Колко голяма е бомбата? - попита нервно Филби.
- Петстотин килограмов ГВЕ131 - отговори му Старкман. - Ядрото му е от двайсет и пет килограма CL-20.
- Мили боже - ахна Филби.
- Това са хората, с които си се сближил. Разрушители и убийци. Предполагам, че се гордееш със себе си.
- Нина, моля те - пристъпи той към нея. - Толкова много съжалявам! Никога не съм искал да направя нещо, което да нарани Хенри и Лора - тръгнах на експедицията с тях, надявайки се че няма да открият нищо!
- Но все пак си ги предал. На него. - Тя хвърли пълен с омраза поглед към Куобрас. - Умрели са заради теб, Джонатан. Били са убити заради теб! Кучи син!
Преди гардовете ѝ да успеят да реагират, тя го удари в лицето. Болката в кокалчетата на ръката ѝ утихна пред удовлетворението, което я изпълни при вида на падащия по гръб Филби. От ноздрите му потече кръв; той я гледаше поразен, загубил дар слово.
Гардовете я изблъскаха назад, докато Старкман, който изглежда се забавляваше, помагаше на професора да се изправи.
- Добър удар, д-р Уайлд. Да не си вземала уроци от Еди?
По радиостанцията съобщиха, че ще са нужни петнайсет минути, за да бъде вкарана бомбата в тунела. Куобрас погледна часовника си, след това очите му се преместиха върху Филби и Нина.
- Това е времето, с което разполагаш, за да проучиш това място, Джак. Д-р Уайлд, обещах, че ще ви дам възможност да видите последния стожер на атлантите. Аз съм човек, който държи на думата си.
- Точно така. Сигурна съм, че това ви помага да спите нощем - произнесе тя с горчива ирония.
Старкман запали химическа факла и те тръгнаха по пътя към цитаделата. Нина едва сдържа трепета на очакването от откритието, когато се приближиха, но в същото време с отчайваща яснота съзнаваше, че всяка нейна стъпка отброява времето до смъртта ѝ.
На острата трепкаща светлина на факлата тя различи и друга структура пред Храма на Посейдон - една много по-малка сграда се издигаше от пещерния под върху стръмен хълм. Беше заобиколена от стена, висока четири и половина метра. Стена от...
- Злато - произнесе Старкман с благоговение. - Тук има тонове злато. Колко струва една унция злато? Петстотин долара? Шестстотин? Тук лежат стотици милиони долари!
- Внимавай - предупреди го Куобрас. - Тази посока на мислене накара Юри да ни предаде. Тук сме, за да разрушим всичко това, а не да печелим от него.
Те се приближиха към проблясващата стена. Тя обикаляше открай докрай малката сграда, не съществуваше начин да се влезе вътре.