- Предполагам, че са се отправили там, където шефът ти винаги е смятал, че са - внедрили са се в други общества. Освен... - този път Нина се опита да потисне смеха си, - ако... не са били асимилирани по същия начин, както биват асимилирани хората сега - като имигранти, бежанци. На дъното на своите нови общества.
- Не може да е истина - изръмжа Куобрас.
- Това беше точен превод на текста - потвърди Филби. - Хората, написали това, са знаели, че обществото им умира, и че единственият начин да се спасят, е да се интегрират в други култури в региона.
- Дотук с вашата теория за конспирацията, Куобрас - обади се Нина, без да крие презрението си. - Това ваше Братство е пропиляло хиляди години да се бори срещу нещо, което дори не съществува.
- Съществува! - настоя Куобрас. - Атлантите никога не биха се покорили на хора, които смятат за по-низши. Такъв е начинът им на мислене, то е в гените им. Ще се опитват, ако ще да трае поколения наред, но биха си възвърнали мощта.
- Къде е доказателството ви? - извика Нина, скочи и насочи в него прожектора. - Това че Кристиан Фрост проследява потомците на атлантите по тяхната ДНК и иска да открие самата Атлантида, най-великата легенда в човешката история, не означава, че се опитва да превземе света!
Куобрас се завъртя към Нина и я заслепи с прожектора си.
- Не знаете на какво е способен Кристиан Фрост.
- Не може да е по-лош от вас!
Очите му се присвиха.
- Представа нямате...
Спорът беше прекъснат от радиостанцията на Старкман.
- Донесли са бомбата - обяви той след краткия разговор, който проведе.
- Кажи им да я приготвят за взривяване незабавно - излая Куобрас. - Да тръгваме. - Всички поеха към входа на храма, но той вдигна ръка да спре Нина: - Вие - не.
- Какво?
- Оставате тук. Това е подходящото място.
Ужасът от думите на Куобрас стегна гърдите ѝ като студено менгеме.
- Почакайте, не... Ще ме оставите тук вътре, така ли? Докато проклетата ви бомба избухне?
Старкман потупа с ръка по кобура си.
- Можете да се застреляте в главата, ако искате.
- Дори няма да имате време да усетите болка - допълни Куобрас. - Ще се изпарите мигновено.
- О, това ме кара да се чувствам много по-щастлива! Не можете да го направите!
- Сбогом, д-р Уайлд. - Куобрас хвърли една незапалена факла в краката ѝ, след което напусна храма. Останалите го последваха. Филби се обърна с измъчено изражение на лицето, сякаш искаше да каже нещо, но след това се отдалечи мълчаливо.
Искаше ѝ се да се затича след тях, да ги блъска и рита, докато се опитват да се изкачват по стената, да скъса въжетата и да ги вкара в капана заедно със себе си... но не можеше. Тялото ѝ отказваше да се подчини, признавайки поражението, дори когато умът ѝ настояваше да се бори. Тя се плъзна по царския саркофаг и се отпусна на прашния каменен под.
Мъжете изкачиха стената, оставяйки я в тъмното.
Това ли беше? Така ли щеше да умре? Затворена в гробница с последните владетели на Атлантида?
Пое си дълбоко дъх, треперейки, след това потърси опипом факлата и я разби, получавайки болнава зелена светлина.
Като не знаеше какво друго да направи, тя се обърна и започна отново да разглежда текста, гравиран върху ковчега. Инстинктът я караше да се изключи от ужаса на непреодолимите обстоятелства, да избяга от тях поне в съзнанието си.
Значи така бе завършила историята на Атлантида. Не с грохот на вълни, помели великата сила от лицето на земята, а в най-обикновен позор, западаща и умираща от корупция като всяка друга империя.
Но в това имаше и нещо добро. Легендата щеше да остане точно такава, история на нещо, предизвикващо възхищение. Най-великата мистерия на всички времена.
Не че това я накара да се чувства по-добре.
Тя дочу звуци, които идваха над стената, дрънчене и тракане, докато хората на Куобрас отваряха сандъка и приготвяха бомбата. Колко ли ѝ оставаше да живее? Петнайсет минути? Десет?
Отвън гласовете се усилиха. Тя вдигна глава. Тонът внезапно се промени: объркването се замени от тревога.
С факла в ръка, Нина бързо се спусна по стъпалата и застана до стената, като се напрягаше да чуе за какво се говори по радиостанцията.
Но не получи отговор.
Куобрас извика с пълен глас нещо, което смрази кръвта ѝ:
- Включете таймера!
Стъпки на бягащи хора. Звуците бързо заглъхнаха по пътя към тунела.
- О, по дяволите... - Инстинктът за самосъхранение се задейства в нея; тя хукна около стената, търсейки някакъв изход.
Но такъв нямаше. Здрав метален пръстен, златото - поддържано от желязо - плътно затваряше храма.