- Голям късмет е, че си тук, няма що! - промърмори тя. Макар металното парче да беше сериозно надраскано, продължаваше да свети със странния си червеникав блясък, когато го вдигна към светлината. Маркировките, групи от малки, прилични на апострофи знаци, на брой от една до осем, под къси чертички, изписани по дължината, изпъкваха ясно. Не за пръв път се питаше какво означават, но отговорите никога нямаше да се появят.
Почти бе решила да свали медальона, разсъждавайки, че късметът ѝ няма как да стане по-лош днес - когато нещо в съзнанието ѝ прищрака и тя отпусна ръка. Нямаше смисъл да предизвиква съдбата.
Тъкмо схруска първото парче чипс и телефонът иззвъня. Не очакваше да ѝ се обади никой... кой ли можеше да е?
- Ало - промърмори тя в слушалката, като продължи да дъвче.
- Д-р Нина Уайлд ли е? - произнесе мъжки глас.
Страхотно. Продавач.
- Да, какво има? - Тя натъпка още чипс в устата си, готова да затвори.
- Казвам се Джейсън Старкман и работя за фондация "Фрост".
Нина спря да дъвче.
Фондация „Фрост”? Благотворителност по цял свят, развиване на лекарствени препарати и ваксини, финансиране на всички видове научни изследвания...
Включително археологически експедиции.
Тя преглътна наполовина сдъвкания чипс.
- А-а, да, здравейте!
- Съжалявам, чух, че университетът е отхвърлил днес молбата ви - каза Старкман. - Беше много недалновидно от тяхна страна.
Нина се намръщи.
- Как разбрахте?
- Фондацията има приятели в университета. Д-р Уайлд, ще мина направо на въпроса. Колегите ви може да не се интересуват от вашата теория за местоположението на Атлантида, но ние със сигурност се интересуваме. Кристиан Фрост, директорът на фондацията, лично ме помоли да се свържа с вас и да разбера дали бихте желали да обсъдите това с него тази вечер.
Сърцето на Нина подскочи. Кристиан Фрост? Не можеше да си спомни точно мястото му в списъка на най-богатите в света мъже, но определено беше в топ двайсет. Тя се насили да остане спокойна.
- Да-а, сигурна съм. че бих желала да го обсъдим, да. С каква... ъ-ъ-ъ... цел?
- С цел финансиране на цялостна океанографска изследователска експедиция, за да се разбере дали вашата теория е вярна, разбира се.
- О, ами... в такъв случай... да! Да, определено бих искала да го обсъдим!
- Отлично. В такъв случай ще поръчам кола да ви докара до нюйоркския офис на фондацията за среща и вечеря. Седем часът добре ли е?
Тя погледна часовника си. Стрелката сочеше пет и половина. Час и половина да се приготви. Щеше да бъде напрегнато, но...
- Да, да, аз... добре е, да!
- В такъв случай ще се видим тогава. О, и ако е възможно, вземете бележките си, ще е от голяма помощ. Сигурен съм, че господин Фрост ще има много въпроси.
- Няма проблем, изобщо няма проблем - избърбори тя, докато Старкман затваряше. Остави слушалката и остана така известно време, преди да изрита одеялото и да нададе радостен вик.
Кристиан Фрост! Не само един от най-богатите мъже, но... Е, обикновено не я привличаха по-възрастни мъже, но от снимките, които бе виждала, Кристиан Фрост можеше да накара мнението ѝ да се промени.
Нина отново вдигна медальона си и го целуна.
- Все пак предполагам, че ми носиш късмет!
2.
Нина крачеше нервно, поглеждайки към тъмната улица всеки път, когато минеше покрай прозореца. Беше излетяла веднага след обаждането на Старкман и бе подложила кредитната си карта на безпощаден удар с купуването на къса синя рокля, подходяща за вечеря с милиардер. Или поне се надяваше.
Все още не можеше да повярва. Кристиан Фрост искаше да се срещне с нея! Да обсъжда нейната теория за местоположението на Атлантида! Тя спря да крачи и прехвърли през ума си всички аргументи, които трябваше да представи. Ако убедеше Фрост, че е права, боричкането за финансовите трохи на университета можеше да се окаже минало. Нe беше нужно да се наемат скъпи изследователски кораби. Фрост притежаваше изследователски кораби.
Тя отново погледна през прозореца. Не се виждаше да приближава никаква кола отвън. но...
Кой беше онзи?
Сградата ѝ се намираше на ъгъла на една пресечка. От другата страна на улицата някой се беше притаил до отсрещните апартаменти.
Някой в черно кожено яке.
Тя се взря към тротоара напрегнато. Хората минаваха и продължаваха нататък, но мъжът не се появи отново. Просто съвпадение, каза си. Ню Йорк беше голям град, много мъже носеха черни кожени якета.
Нещо друго привлече вниманието ѝ, огромна сребриста кола сви към нейната сграда. Тя погледна часовника. Миг по-късно домофонът иззвъня.