- Мъртъв е! Застреляха го!
Дъхът ѝ спря в гърлото.
- Какво? Не! - Кари изглеждаше шокирана.
- По-бързо! Бомбата ще...
Силна струя от пушек, прах и камъчета изригна от входа на пещерата с дълбок тътен, напомнящ блъскане по огромен барабан. Нина усети детонацията в гръдния си кош.
Пилотът рязко наклони издигащия се хеликоптер на една страна, за да избегне пътя на лавината, която ги връхлиташе. Не лавина от сняг, а от камъни, вдигнати от взрива.
Вторият хеликоптер последва примера им. Летящите камъни удряха по корпуса като градушка, докато лавината помиташе всичко по пътя си, превръщайки доскорошната скална площадка в огромен облак прах.
Лунната пътека бе изчезнала завинаги, пътят към последния стожер на Атлантида бе заличен.
Нина притисна ръце към прозореца, вперила очи в разрушенията под тях. Надолу се търкаляха камъни, Златният връх от тибетската легенда бе разтърсен до самата си сърцевина.
И всичко, скрито в него, бе изчезнало ...
- Еди... - прошепна тя. Да го изгуби веднъж бе достатъчно лошо. Но втори път бе прекалено много. Очите ѝ се напълниха със сълзи.
Чейс извика, когато въздушната вълна ги връхлетя и прах, пясък и камъчета се забиха в кожата му. Шумът бе невъобразим, ревящ тътен разтърси всяка кост и всеки орган в тялото му, когато бе пометен безпомощен в шахтата.
Светлина в тунела, увеличаващ се блясък...
Не дневна светлина имаше отпред - отзад ги гонеше огън.
И единственото, което той можеше да направи, бе да се плъзне по стръмното надолу, докато блясъкът след тях преминава от червен в оранжев и после в жълт, и се носи подире му.
Внезапно пред него се откри правоъгълник от дневна светлина, снегът, покриващ изхода, бе издухан. Чейс нямаше време да разсъждава над късмета си. Вместо това той действа по рефлекс, когато излетя от края на шахтата върху един покрит със сняг сипей, хвърляйки се странично, за да избегне езика на пламъка.
Но нямаше време дори да усети болката, защото съскащо пукане отгоре го предупреди, че по планинския склон се спуска вълна от откъртени камъни.
Камъните с размери, вариращи от свит юмрук до човешки торс, се разбиваха като гранати над него. Чейс заслони главата си, но останалата част от тялото му бе изложена на летящите парчета. Извика, едва чувайки собствения си глас през оглушителния шум.
Постепенно всичко утихна. Той се насили да се изправи на колене - около него лежаха разбити останки.
Тънкият ръб на скалното лице го бе запазил - на по-малко от трийсет сантиметра се виждаше кръгъл камък, разцепен на две от удара, който би премазал черепа му като диня, ако беше паднал върху него. В далечината се издигаха снежните върхове на Хималаите.
В следващата секунда установи, че се намира на каменна площадка, обърната към широка долина. Стръмнината не изглеждаше особено голяма, което щеше да му позволи да се спусне без алпинистки съоръжения.
Което си беше чист късмет, защото всичко, с което разполагаше в момента, се свеждаше до онова, което беше в джобовете му. Бе загубил дори фенерчето си.
Странна, нехарактерна миризма стигна до ноздрите му: пара. На мястото, където огънят бе изпарил снега, понесени от бриза, се виеха мъгливи облаци. Той се огледа и видя Старкман почти погребан под буци от камък. Изтича до него.
- Джейсън! Хайде, не можеш да ме оставиш точно сега. - Той отмести най-големите парчета от него.
- Еди? - Гласът на Старкман беше слаб. - Ти ли си?
- Че кой друг да е? Ранен ли си? Можеш ли да се движиш?
- Не зная, остави ме... ох, по дяволите!
- Какво? - попита Чейс. - Какво има? - Ако Старкман бе ранен сериозно, той не можеше практически да направи нищо, за да го изведе от планината.
- Приземих се на топките си...
Чейс впери очи в него, след което започна да се смее.
- Ах, ти, мръсник такъв! - Присъедини се Старкман към него с хриптене.
- Хайде, вдигни мързеливия си американски задник от земята.
Старкман се надигна. Превръзката над окото му бе скъсана и разкриваше потънала очна ябълка зад обезцветения, затворен клепач.
- Кучи син - простена той. - Това нещо тук боли...
Чейс вдигна поглед към планината. По склоновете ѝ се издигаха пушек и прах.
- Е, шефът ти получи онова, което искаше - въздъхна той. - Мястото е напълно издухано - никой няма да изнесе оттук нищо повече.
- Да, но и твоят шеф получи каквото искаше - напомни му Старкман.
- Той не ми е шеф от момента, в който се опита да ме убие - произнесе студено Чейс. - Мисля, че ще трябва да си поговоря с този мръсник по въпроса.