- Ало?
- Д-р Уайлд? - долетя гласът от улицата. - Аз съм Джейсън Старкман.
- Слизам веднага! - Тя грабна папката, която беше приготвила по-рано. Спря да се погледне в огледалото до вратата: косата - грижливо сресана и оформена; гримът - положен елегантно, без да се набива; когато излетя навън, нямаше и следа от момичето, което преди няколко часа хрупаше чипс.
Старкман я чакаше долу на стълбището. Не си бе създала ясна представа за него по гласа му, в който се долавяше тексаски акцент, но бе впечатлена от онова, което видя. Беше висок, добре сложен и облечен в скъп син костюм и белоснежна риза. Имаше вид на четиридесетгодишен и нещо в кожата и в очите му я накара да предположи, че е пътувал много. Беше виждала същите загорели от слънцето черти и у други мъже преди, както и у баща си.
Той ѝ подаде едрата си ръка.
- Д-р Уайлд. Радвам се да се запознаем.
- Аз също. - Тя стисна ръката му: кожата му беше груба.
Той погледна медальона, който висеше около шията ѝ, преди да върне вниманието си към папката под мишницата ѝ.
- Това ли са бележките ви?
- Да. Всичко, което е нужно, за да убедя г-н Фрост, че съм права, надявам се! - каза тя и се засмя нервно.
- От онова, което вече сме чували за теорията ви, съмнявам се, че ще се нуждае от много убеждаване. Готова ли сте да тръгваме?
- Разбира се!
Той я придружи до колата, която в първия момент бе помислила за Ролс Ройс, но сега осъзна, че е всъщност Бентли. Пак така луксозна, само че по-спортна - не че го знаеше от собствен опит.
- Хубава кола - отбеляза тя.
- Бентли Континентал. Мистър Фрост винаги купува най-доброто. - Той отвори задната врата за нея.
Интериорът на колата беше толкова разкошен, както си беше представяла, седалките и тапицерията бяха в нежна бледо кремава кожа. Зад волана седеше друг костюмиран мъж. Старкман затвори вратата зад нея и мина на предната седалка до шофьора. Направи знак и колата се отлепи от тротоара, спирайки на пресечката. Нина по навик се огледа за приближаващи коли... и видя през улицата мъжа, който я беше следил на излизане от университета. Говореше по клетъчния си телефон, но очите му бяха неприкрито вперени в нея.
Тя си пое неспокойно въздух.
- Нещо не е наред ли? - попита Старкман, който се беше обърнал и я гледаше.
- Аз... - Бентлито потегли и зави зад ъгъла и мъжът изчезна от полезрението ѝ. Тя си помисли дали да каже на Старкман за предполагаемия си преследвач, но се отказа. Ако представляваше някаква заплаха, полицията беше за това - не че познаваше самия Старкман по-добре от мъжа в коженото яке. - Само си помислих, че съм видяла един познат.
Старкман кимна и отклони очи. Бентлито отново засили, после пое на запад.
Нещо я озадачи. Беше проверила в Интернет къде се намира нюйоркското седалище на фондация '‘Фрост” - беше в източен Мидтаун, недалеч от Обединените нации. Дотам от апартамента ѝ се стигаше най-лесно, ако се тръгнеше на изток, след което да се продължи по Първо авеню...
Реши да изчака, преди да повдигне въпроса. Бентлито имаше сателитна навигационна система; беше възможно да има някакви проблеми в трафика по-нататък, което означаваше, че ще е по-бързо, ако заобиколят.
Но те продължиха на запад още една пресечка, после още една...
- Къде отиваме? - попита тя с престорена безгрижност.
- Във фондация "Фрост’" - отвърна Старкман.
- Тя не е ли в Ийстсайд?
В огледалото Нина съзря блясък в очите на шофьора. Те показваха... безпокойство?
- Налага се първо малко да заобиколим.
- Докъде?
- Няма да се бавим.
- Това е... всъщност не за това се договорихме.
Двамата мъже размениха погледи.
- По дяволите! - каза Старкман с още по-силен тексаски акцент. - Надявах се да стигнем първо до там, но... - Той се обърна в седалката си, бръкна в джоба си и извади...
Оръжие!
Нина гледаше невярващо.
- Какво е това?
- На какво ви прилича? Щом сте доктор на науките, предполага се. че сте достатъчно умна.
- Но какво става? Какво искате?
Старкман протегна ръка.
- Като начало - бележките ви. - Оръжието сочеше към гърдите ѝ. Тя вдървено подаде папката. - Никак не е добре, че не носите лаптопа. Предполагам, че ще се наложи да се отбием да го вземем след това.
- След кое? - Мълчанието и каменното му изражение я хвърлиха в ужас. - Мили боже! Каните се да ме убиете?
- Нищо лично.
- От което се предполага, че ще ми стане по-добре? - Тя се огледа отчаяно дали може да избяга.
Натисна дръжката на вратата. Тя помръдна, но съвсем леко. Заключена. Макар да знаеше, че е безсмислено, хвърли се към предната седалка и се опита да отвори другата врата. Тя също отказа.