А някъде между контейнерите се намираше вирусът, който очакваше да бъде пуснат...
Към горните етажи се катереше стръмна стълба. Кари побутна Нина нататък. Но това не бе поредното огромно пространство за товари, а изненадващо луксозна кабина.
- Баща ми обзаведе частен офис - обясни Кари. Тя откопча белезниците на Нина. - Заповядай, седни.
Нина неохотно се отпусна и се огледа. От двете страни на кабината се редяха люкове, а на задната стена имаше врата, която вероятно извеждаше по-нагоре. Върху Г-образното бюро се мъдреха компютърен монитор и чифт вградени телефони.
Кари седна на кожения диван и впери поглед в нея. Двамата гардове не се изкачиха с тях по стъпалата, останаха в залата долу. Нина се запита дали е в състояние да надвие Кари преди излитането на самолета, но отхвърли идеята още преди да е добила определена форма. Нямаше начин да победи норвежката при евентуална борба.
- Нина, не очаквам да се съгласиш с едно изщракване на пръсти. Знам колко ти е трудно да го възприемеш. Но трябва да го направиш - то така или иначе ще стане.
- Заблуждаваш се! Не, ти си луда! Наистина ли сериозно допускаш, че някога отново мога да се съглася да правя нещо заедно с теб?
Кари изглеждаше учудена.
- Моля те, Нина, недей така! Не разбираш ли? Ти си една от нас! Ти си истинска атлантка, принадлежиш към най-добрата част от човечеството! Заслужаваш да си една от господарките на света! - Тя стана и прекоси кабината. За миг Нина си помисли, че се кани да я удари отново, но вместо това норвежката приклекна пред нея. - Не искам да те убия, не искам! Само кажи, че си променила мнението си - дори не е нужно да ми казваш истината! Когато всичко се промени, знам, че ще приемеш нещата, ще осъзнаеш, че сме прави. Но трябва да го произнесеш, ако искаш да останеш жива.
- И си готова да ме убиеш, въпреки че съм една от най-добрите в света? - презрително попита Нина.
- Не мога да не се подчиня на баща си. - Кари се опита да протегне ръце към нея, но тя я отблъсна. - Само една дума, това е всичко, за което те моля. Излъжи! Моля те, не ме интересува какво в действителност мислиш!
- Няма шанс - отвърна Нина.
Ниският шум на двигателите се усили. Лампичките затрептяха, АЗ80 излезе от неподвижността си и тръгна по пистата.
- Първата партида от вируса ще бъде пусната петнайсет минути след излитането - каза Кари, връщайки се отново на дивана. - Това е времето, с което разполагаш да промениш решението си. Нина, моля те. Не ме карай да те убивам.
Нина се обърна да погледне през люковете пейзажа отвъд фиорда, изпълнена с безнадеждност.
Чейс чуваше, че отвън се стреля спорадично. Старкман и придружителите му тичаха към изхода. Автоматът бе в ръцете му, но нямаше да разполага с време да се цели в никого, когато се появи навън. Единственото, което сега имаше значение, бе да се отдалечат колкото е възможно по-бързо от биолабораторията.
Последните цивилни се измъкваха на открито, два бели джипа Гранд Чероки бяха блокирали пътя шестстотин метра по-нататък. Зад тях бяха заели позиция униформените гардове между разхвърляните около тях трупове.
А отвъд фиорда по пистата тръгна бавно един блестящ товарен АЗ 80.
Вирусът беше на борда - може би все още имаше шанс планът на Фрост да бъде осуетен.
Нина със сигурност също се намираше на борда.
Не разполагаше с време да мисли за това. Гардовете зад джиповете бяха забелязали, че излизат и бързо откриха огън. В отговор Чейс също стреля, макар да знаеше, че шансовете да улучи някого, докато тича, са равни на нула; по-важно бе да ги извади за достатъчно дълго от равновесие, за да излезе спокойно.
Един куршум се заби в бедрото на Лайм и той падна на земята. Всяка тренирана клетка на Чейс му нашепваше да се върне и да го издърпа на безопасно място, но в този случай безопасно място не съществуваше.
Взривът щеше да избухне всеки миг...
В един момент Нина гледаше вцепенено лабораторията в далечината. В следващия комплексът се разпадна, разрушен от многократни експлозии, които изпратиха тонове отломки във всички посоки. Кълбящ се прах, наподобяващ гъба след ядрен взрив, се надигна в небето.
- Исусе!
Кари се изправи и бързо се приближи до люковете.
- Боже мой!
- Последният стожер отиде по дяволите - произнесе Нина триумфално. - Хората на Куобрас все пак успяха.
След това изведнъж ѝ просветна. Това не правеше нещата по-различни.
Вирусът се намираше извън лабораторията, в самолета, и след петнайсет минути щеше да бъде пуснат. Братството бе ударило погрешната мишена!