Чейс пак погледна през прозорците. Ето го фиордът, тъмна извивка в бреговата линия. Струя черен дим маркираше местоположението на биолабораторията...
Неговата чел.
Централната колона на предното стъкло играеше ролята на негов водач в курса на Еърбъса. Точно сега тя бе насочена право в светлините на пистата. Трябваше да изведе самолета няколко градуса надясно...
Погледна висотомера. Осем хиляди стъпки и снижение. Трябваше му по-малка височина. Много по-малка.
Чейс хвана лоста с една ръка, а с другата дезактивира автопилота.
Чу се предупредително бръмчене, но той го игнорира. Вместо това леко натисна лоста надясно, накланяйки самолета. Светлините на пистата бавно се отместиха отляво на машината. Той задържа лоста в това положение, докато стълбът от пушек отиде далеч напред, след това го изправи. Еърбъсът се олюля несигурно, преди да възвърне равновесието си.
Дотук добре. Сега идваше трудната част.
Натисна лоста напред. Носът се наведе, броенето на висотомера внезапно се ускори. Трябваше да преценява всичко на око: при по-голяма височина самолетът щеше да прелети точно над неговата цел; при по-малка щеше да се забие в каменната страна на фиорда...
Спуснаха се под четири хиляди стъпки. Крайбрежната линия бързо приближаваше. Нямаха време.
Натисна лоста още напред и започнаха да се спускат по-стръмно. Чу се аларма.
- Знам, знам - изръмжа той към таблото. Три хиляди стъпки. Провери индикатора за въздушна скорост. Под сто възела.
Прекалено бързо, но в момента не можеше да направи нищо. Ако забавеше прекалено много самолета, той можеше да блокира.
Две хиляди стъпки. Крайбрежната линия ставаше все по-отчетлива. Самолетът продължаваше да е насочен точно в димящите руини на биолабораторията. Той натисна няколко пъти бутона "cancel”, като се молеше да е изтрил всички въведени от Кари команди. Ако машината се опиташе да следва предишното програмиране и направеше аварийно кацане в Равнсфйорд, всичко отиваше по дяволите.
Хиляда стъпки. Силен звук на аларма изпълни кабината, записан женски глас заговори:
- Предупреждение. Земя. Опасно сближаване. Предупреждение. Земя. Опасно...
- Знам! - Шестстотин стъпки, петстотин...
Той изравни. Хоризонтът се наклони бавно до централна позиция. Четиристотин, триста и седемдесет...
Триста и петдесет. Изравняване. Теренът от южната страна на фиорда бе приблизително на триста стъпки над морското равнище. Той погледна напред. Ако самолетът държеше курс и височина, щеше да мине точно над фиорда и да прелети над останките от биолабораторията, след което да се забие в планините зад нея.
Ако бе пресметнал правилната височина. Ако пък не...
С ръка, застинала в колебание над лоста за управление, активира автопилота, в случай че компютрите се опитат да го издигнат или да го върнат обратно към пистата. Не го направиха. Всички други инструкции бяха изтрити, автопилотът държеше Еърбъса в устойчив курс и скорост.
Той се обърна и стисна крака си, игнорирайки болката. Вече можеше да усети издайническото чувство за кръвозагуба по свистенето в главата, по замайващата слабост, която го дебнеше като глутница чакали, готова да нападне. Не оставаше много време. Куцукайки, мина по стъпалата от пилотската кабина в помещението за екипажа...
И спря ужасен.
Кари я нямаше!
Към вратата на склада водеше кървава следа.
Той извади оръжието си и тръгна към вратата.
- Нина!
Мотоциклетът беше освободен от ремъците, подпрян върху стойката си. Ключовете бяха в една пластмасова чанта. вързана за резервоара за гориво: Нина я дръпна и ги извади, сложените вътре документи се разпиляха под напора на вятъра.
Опитът ѝ с мотоциклети бе скромен, но все пак успя да запали Сузукито. Скалата за гориво обаче показваше стойности близки до “празен”. Тя се обърна да види дали Чейс е свършил в пилотската кабина...
И видя, че Кари се хвърля върху нея.
Двете жени паднаха тежко на пода. Нина се опита да се освободи, но в този момент норвежката заби лакът отстрани в главата ѝ. Зашеметена, тя погледна нападателката си.
Ръцете на Кари се стягаха около шията ѝ. Лицето ѝ беше изкривено от болка и ярост, оградено от оцапана с кръв руса коса.
- Кучка! - изсъска тя. По зъбите ѝ се виждаше кръв. - Дадох ти всичко, а ти ме предаде!
Нина не можеше да диша. Тя дръпна ръцете на Кари, но те бяха като от стомана, не помръднаха. Пръстите ѝ се стегнаха, палците се забиха дълбоко в трахеята на Нина. В очите ѝ се спусна мрак, съскащ шум, който надмогна тътена на вятъра, изпълни ушите ѝ.