- Биолабораторията ни - оповести Кари. - Подземната секция подслонява хранилището. Има проби, които са потенциално опасни, така че цялата лабораторна секция може напълно да се изолира в случай на нужда. - Тя посочи към дъгообразна структура, която стърчеше от скалата. - Това е офисът на баща ми, там горе.
- Офисът на баща ви е над хранилището? - попита Нина разтревожено. Идеята да влезе в сграда, пълна с вируси от заразни болести, накара кожата ѝ да настръхне.
- Идеята бе негова, да покаже доверието си в проекта. Освен това обича да следи отблизо нашето развитие.
Те приближиха една рампа в гаража за паркиране под главната постройка, после излязоха и взеха асансьор за фоайето към наземния етаж. Зад голямо подковообразно бюро от черна стомана и мрамор седяха трима униформени служители по сигурността, които кимнаха с уважение на Кари. Вратата зад бюрото водеше към висок коридор със стъклен покрив, през който Нина видя офиса на Фрост горе. Мястото беше препълнено с хора.
- Колко души работят тук? - попита тя.
- Броят им се мени - отвърна Кари. - но обикновено около петдесет-шестдесет изследователи, плюс охранителния персонал.
Нина забеляза друг охранителен пункт в края на коридора до големите врати от стъкло и стомана.
- Ъ-ъ-ъ... май имате голяма охрана?
- Необходима е - кимна Кари като за нещо подразбиращо се. - Някои от пробите, с които работим, могат да бъдат използвани за биотероризъм, ако попаднат в погрешни ръце. А фондация "Фрост” за съжаление има врагове. Вече сте се запознали с някои от тях.
- Не се притеснявай, док - обади се Чейс. - Ще те пазя.
Tрилистният знак за биологична опасност върху вратата накара Нина бавно да се приближи.
- Сигурни ли сте... сигурни ли сте, че е безопасно?
- Абсолютно - увери я Кари. - Тези врати са част от преддверие към противогазово убежище. Направени са от керамичен алуминиев оксинитрид - прозрачен алуминий, равняващ се на шейсетсантиметрова защитна плоча. Практически неразбиваема. Единственият начин да се влезе или да се излезе от хранилището - без значение микроб или човек, - е с наше разрешение.
- Радвам се да го чуя.
Кари се обърна към охранителите и вратата се отвори със съскане. Групата влезе и изчака вътрешната врата да се задвижи. Хранилището отвъд като дизайн представляваше въплъщение на функционалността. Стените бяха облицовани в бяло, подът - покрит с нехлъзгащ се каучук, за по-лесно почистване. Остра луминесцентна светлина обливаше всяко ъгълче и Нина видя зловещия блясък от ултравиолетовите източници, подсилващи стерилността на въздуха.
Вече вътре, Кари ги поведе към асансьор, който ги изкачи до офиса на Фрост. При влизането си Нина внезапно доби чувството, че е попаднала обратно в къщата, дизайнът бе твърде подобен. Можеше да види дори самата къща през прозорците, кацнала на скалата.
Но не гледката, нито пък архитектуrата или предметите на изкуството приковаха вниманието |. А мъжът, който ги очакваше.
Кристиан Фрост бе дори по-впечатляващ в действителност, отколкото на снимките. Висок над метър и осемдесет и все още внушително мускулест въпреки шейсетте си години, в морскосиньото си поло той напомняше по-скоро суров моряк, отколкото милиардер. Косата и брадата му бяха прошарени, но очите му излъчваха младежка енергия и дълбока интелигентност.
- Д-р Уайлд - кимна той и ѝ подаде ръка. Тя леко се дръпна, когато вместо да се ръкуват, той се наведе и целуна ръката ѝ. При всеки друг жестът би изглеждал някак глупав, но идващ от него, бе съвсем на място. - Добре дошли в Равнсфйорд.
- Господин Фрост - отвърна тя.
- Моля ви, наричайте ме Кристиан. - Английският му не бе толкова съвършен като на Кари, а дълбокият гърлен изговор разкриваше скандинавския му произход. - Много се радвам, че съм в състояние да се запозная с вас. Наемането на господин Чейс си струваше.
- В такъв случай предполагам, че трябва да ви благодаря, че спасихте живота ми!
Фрост се усмихна широко.
- Щастлив съм да ви помогна.
- Но... защо някой би искал да ме убива? За какво е всичко това?
- Заповядайте, седнете и ще ви обясня - каза Фрост, посочвайки един голям диван. Тя седна. Кари се присъедини към нея от другия край. - Боя се, че вашите теории за Атлантида са ви направили мишена на мъж с името Джовани Куобрас.
- А кой е този Джовани Куобрас? - попита Нина.
- Един побъркан - обади се Кари.
- О! Значи не само убиец, но и луд убиец. Страхотно.
- Куобрас и приближените му - започна Фрост, - които се наричат Братство, вярват в онова, в което вярвам и аз, както и вие. Ако има нещо, за което да сме единодушни, това е вярата ни, че легендата за Атлантида е истина. Бил съм убеден в това през целия си живот и вложих значителна част от състоянието си в опити да го докажа. - Той отиде до широкия прозорец. В далечината морето блестеше като малки разсипани диаманти. - За съжаление, без особен успех. Както знаете, съществува много малко информация, от която да се тръгне... а и това, което има, е предмет на различни спекулации и интерпретации.