- Не мисля, че ще дойде по пътя - прекъсна го Кастил със странно изражение на лицето.
- Защо?
- Не чувате ли?
Чейс наклони глава на една страна, после се ухили.
- О, да. - Той потупа белгиеца по рамото. - Звукът от кошмарите ти! Ето, идва да те отнесе!
- Както изискано се казва на английски - върви по дяволите!
Нина отвори вратата и се ослуша.
- Какъв е проблемът? - Тя ясно го чу пак, не можещото да се сбърка бръмчене, подето от ехото на околните планини.
- Хюго навремето е имал неприятно преживяване с хеликоптер - обясни Чейс. - Оттогава има фобия. Всеки път като види хеликоптер, смята че нещо ще се обърка.
- Летят с огромна скорост! - възрази Кастил. - Как може да не са опасни?
- Добре, скрий се някъде, аз ще го посрещна, когато кацне, става ли? - Чейс му смигна и добави с по-тих, сериозен глас: - Хвърляй по едно око. - Кастил кимна.
Хеликоптерът започна да прави кръгове над постройката. Нина беше виждала такива по филмите и дори няколко пъти бе летяла с такъв модел: Бел Джет Рейнджър. Той направи бърз кръг отгоре, след това започна да кръжи и кацна на стотина стъпки от Ленд Роувъра.
Чейс изчака витлата да забавят и излезе. Хаджар беше с компания. Освен пилота, в Рейнджъра имаше още трима души. Той наведе рамене, усещайки тежестта на магнума в кобура под якето си, готов да го използва, ако се наложи. Само ако се наложи.
Задните врати на хеликоптера се отвориха и двама едри, брадати мъже с тъмни костюми и слънчеви очила огледаха района, преди да скочат и да вперят погледи в Чейс. От начина, по който се държаха, можеше да прецени, че са бивши военни - но обикновени войници, не от спец частите. Можеше да се справи с тях.
Единият се наведе по-близо към хеликоптера и заговори на фарси. Вратата се отвори и Фейлак Хаджар излезе.
За разлика от бодигардовете си, той бе облечен в традиционна арабска роба. Но също като тях носеше слънчеви очила - макар да си личеше, че неговите са много по-скъпи.
Отвътре го последва друг мъж. Беше бял, с къса, остра коса, с няколкодневна брада и предпазлив израз на лицето. Чейс предположи, че това е Юри Волгин.
- Вие ли сте Чейс? - попита Хаджар.
- Да!
- Къде е госпожица Фрост?
- Къде е предметът? - поиска да разбере Чейс. Хаджар се намръщи, след което се върна обратно в Джет Рейнджъра и изнесе малък кожен куфар. Кимайки, Чейс отстъпи.
- В къщата - каза Хаджар и посочи с очи черното куфарче. - На завет от вятъра, какво ще кажете?
- Какъв вятър? - промърмори Чейс. Витлата вече бяха напълно спрели, само отвреме навреме полъхваше. Той още веднъж огледа района, за да се увери, че са сами, но не видя никого.
Отиде до Ленд Роувъра.
- Е? - попита Кари.
- Всичко изглежда наред, но... - Той отново се огледа, преценявайки пейзажа. Нямаше знаци за друго присъствие - не че някой би могъл да се скрие наблизо. - Просто бъдете предпазливи, нали?
- Не му ли вярвате? - попита Нина.
- Исусе Христе, не. Дори не знам защо точно. Хафез, ти остани тук. Ако има нещо, натисни клаксона.
- Ще го направя. - Хафез се протегна под таблото и извади револвер, който остави в скута си.
Чейс отвори вратата за Нина. Кастил стори същото за Кари.
- Трябва да призная, че всичките тези оръжия ме правят малко неспокойна - каза Нина на Чейс.
- Какво? Мислех си, че вие, археолозите, непрекъснато стреляте или се разминавате с куршумите като Индиана Джоунс.
Тя присви очи.
- Едва ли. Единствената ми стрелба е била с камера.
- Надявам се да си остане така - каза Кари, докато крачеха към къщата, а полите на бялата ѝ дреха се вееха при всяко нейно движение. Хаджар и придружителите му спряха пред вратата на малката сграда, неспособни да откъснат очи от нея. - След вас - каза им тя, като направи жест навътре със собственото си метално куфарче.
Вътрешността на къщата бе тъмна, единствената светлина идваше от малко прозорче. Макар имуществото да бе отнесено още при изоставянето на къщата от обитателите ѝ, в центъра още стоеше голяма маса от грубо одялано дърво.
Кастил извади една факла от якето си; прегъна я да спука стъклото вътре и химикалите да се смесят, при което заигра жив оранжев блясък. Толкова силна реакция, знаеше Нина, би траяла не повече от петнайсет минути, което означаваше, че цялата транзакция трябваше да се побере в рамките на това време. Това не ѝ харесваше. Означаваше, че тя ще трябва да определи автентичността на артефакта набързо - и ако сбъркаше, Фрост щяха да загубят десет милиона долара. Можеше да го направи и без такъв натиск.