- Защо не се опитаме да разберем? - предложи Лора. - Раницата му е още тук, сигурно всичко е записано в бележника му. Просто погледни.
- Чакай, ти искаш аз да го направя?
- То е ясно! Не докосвам умрял нацист. Пфу!
- Джак, ти?
Джак поклати глава.
- Тези тела са по-скорошни от ония, с които обикновено се занимавам.
- Глупости! - укори го Хенри с усмивка и обгърна мумията, опитвайки се да я мести колкото се може по-малко, докато отваряше раницата.
Първоначално съдържанието ѝ изглеждаше прозаично: фенерче с шупли ръжда от отдавна разрушени батерии, прояли обвивката; смачкана ронлива хартия, съдържаща последните остатъци от храна на експедицията. Но под тези жалки останки се разкриваха по-интересни неща. Сгънати карти, подвързани в кожа тефтери, листове хартия, върху които чрез триене бяха получени копия от още издълбани глозелски букви, надраскан отгоре меден лист с нещо наподобяващо на карта или схема... и нещо друго, увито грижливо в тъмно кадифе.
Лора взе медната пластина.
- Като че ли има пясък по нея... Хрумна ми... Мислиш ли, че може да са я намерили в Мароко?
- Възможно е. - Тефтерите трябваше да са първото, което Хенри изследва, но той бе заинтригуван от мистериозния предмет - плосък, дълъг повече от трийсет сантиметра и изненадващо тежък. Остави го внимателно на пода, близо до фенера и почисти повърхността му.
- Какво е това? - попита Лора.
- Представа нямам. Предполагам, че е метал. - Кадифето, втвърдено от изминалото време и студа, неохотно разкри съдържанието си, когато Хенри свали последния пласт.
- Aу! - зяпна Лора. Очите на Джак се разшириха от изумление.
В кадифената обвивка лежеше метално парче, широко около шест-седем сантиметра, заоблено от единия край и маркирано със стрела, издълбана в повърхността. Дори на синята светлина на фенера предметът излъчваше почти сияние, искреше с червеникаво-златен блясък, различен от всичко друго, открито в природата.
Хенри, смаян и занемял, се наведе да огледа по-добре. За разлика от парчето, което Лора държеше, върху това тук нито годините, нито климатът бяха оставили следи - то изглеждаше като току-що шлифовано.
Лора също се наведе и дъхът ѝ мигновено се кондензира върху студената повърхност.
- Дали е това, което си мисля?
- Така изглежда. Мили боже! Не мога да повярвам. Няма начин това да е просто обикновен бронз. А не е и злато. Различно е... Господи... Излиза, че нацистите всъщност са намерили предмет, изработен от орейхалк, точно както пише Платон! Истински, действителен атлантски артефакт! И е станало преди петдесет години...
- Трябва да се извиниш на Нина, когато се приберем - отправи му тържествуващо-саркастична забележка Лора. - Тя винаги е вярвала, че парчето, което някога откри в Мароко, е орейхалк.
- Да, ще го направя... - Хенри внимателно вдигна предмета. Долната страна, забеляза той, не беше равна - имаше кръгообразни изпъкналости в правилно оформения край. На същото място върху горната страна личеше малък жлеб под ъгъл от четиридесет и пет градуса. - Според мен това чудо е част от нещо по-голямо - изсумтя той. - Изглежда е било предвидено да виси от нещо.
- Или да се върти около нещо - предположи Лора. - Като рамо на махало.
Хенри прокара пръст по издълбаната стрела.
- Стрелка?
- Какви са тези отпечатъци? - намеси се Джак. По дължината на предмета минаваше тънка линия със същите неясни символи, издълбани в метала от всяка страна. Серия от малки точки, подредени в групи от по осем. Личаха също...
- Още глозелски букви - промърмори Хенри. - Но не съвсем същите като онези в гробницата. Вижте, някои от тях приличат досущ на йероглифи. - Той ги сравни с копията, получени чрез триене. Бяха от същия вид. - Все по-любопитно и по-любопитно...
- Какво ли означават? - прошепна Лора.
- Нямам представа. Не е точно езикът, който говоря свободно. Е, поне засега. - Той се прокашля скромно. - Изглеждат сякаш са добавяни, след като това е било направено. Надписването е малко по-грубо от стрелата. - Той се обърна към мистериозния предмет в кадифето. - Дори само това оправдава идването ни тук! - Изправи се и нададе триумфиращ вик, след което прегърна Лора. - Направихме го! Наистина намерихме доказателство, че Атлантида не е била само мит!
Тя го целуна.
- Сега остава да намерим самата Атлантида, нали?
- Е, стъпка по стъпка.
От вътрешността на пещерата се чу вик, който привлече вниманието им.
- Професоре, тук има нещо! - Беше Сонам.
Като оставиха предмета на пода, Хенри и Лора забързаха към тибетеца.