Нина отново окачи медальона на врата си и остави артефакта върху картата на Бразилия. Вгледа се в зеленото обкръжение на река Тефе, опитвайки се да си представи какво би могла да открие там.
11.
Бразилия
- Добре дошли в джунглата! - пропя Чейс. когато излезе от самолета.
Макар и обиколила почти целия свят, за Нина пристигането в тропиците винаги бе свързано с шок. Нямаше нищо против високата температура сама по себе си, но ѝ беше по- лесно да се нагоди към сухата горещина на пустинята, отколкото да се измъкне от климатизираната кабина на самолета и да попадне в лепкавата влажна топлина на тропика.
А навлизането в дълбините на джунглата щеше да е още по-трудно. Река Тефе беше в сърцето на басейна на Амазонка: от температурата - над 44 градуса - и от влагата дрехите залепваха върху кожата ѝ.
Проучването на картите, сателитните снимки и данните от въздушните измервания на региона бяха стеснили възможното местоположение на изгубения град до област от приблизително петнайсетина километра в диаметър и сто и шейсет километра нагоре по течението на реката. Най-близкото селище се намираше на повече от четирийсет и пет километра от въпросния район, пък и то беше просто едно малко селце. Нина беше видяла въздушните снимки - те не разкриваха нищо, освен плътен килим злачна зеленина; единственото нещо, нарушаващо еднообразието, бяха змиеобразните извивки на реките.
Точно това бе продиктувало и начина на придвижване на групата. Хеликоптер би могъл да достигне района на Тефе за по-малко от деветдесет минути - и Кристиан Фрост наистина бе уредил да има един на разположение в случай на необходимост от спешна евакуация, - но машината не би могла да кацне никъде. Хора и оборудване трябваше да бъдат пренесени по въздуха в джунглата и Чейс, обмисляйки логистиката на операцията, бе решил, че е твърде рисковано - за облекчение на Кастил.
Вместо това щяха да пътуват по вода.
Но, помисли си Нина, придвижването по този начин щеше да е истински ад.
Експедицията всъщност би трябвало да използва два кораба, но „Нереида” без съмнение беше особено внушителен. Лъскавата моторна яхта беше боядисана във въгленово сиво и сребърно, с логото на Фрост върху корпуса. Нина бе поразена, когато научи, че е пристигнал до Бразилия от Европа през трите дни на активна подготовка за експедицията, пренесен до град Манау в търбуха на един гигантски товарен самолет Ан-225 и след това откаран на четиристотин и петдесет километра нагоре, за да посрещне пасажерите си на Тефе. Ресурсите, които Кристиан Фрост се бе приготвил да вложи в търсенето на Атлантида, я зашеметиха.
Въпреки размерите си - от най-горната част на острия си нос до кърмата „Нереида” бе дълга над сто стъпки - се очакваше да превози експедицията бързо и удобно до дестинацията ѝ независимо от извивките и теснините на реката. Можеше да гази в плитчини по-малки от четири стъпки и имаше система от носови и кърмови маневриращи тръстери, позволяващи ѝ да завива на място, което означаваше, че може да плава в по-големи реки с относителна лекота.
За онези участъци от реката, където не би могла да се справи, бе предвиден вторият плавателен съд. Тендерът, сателитният кораб, висящ от един кран на кърмата на „Нереида", представляваше надуваемо динги. Беше пълна противоположност на луксозния съд-майка, но ако всичко вървеше по план, щяха да го използват едва в последната част от пътуването.
Необходимостта от кораб с размерите на „Нереида” бе обусловена от нарасналата експедиция. Освен Филби, към първоначалния екип от Нина, Кари, Чейс и Кастил, се бяха присъединили още четирима души. Двама от тях бяха обслужващият екипаж на кораба: закръгленият брадат капитан Огъстин Перез и „първият му приятел” - Хулио Танега, чиято широка усмивка разкриваше два златни зъба.
Третият нов член беше Агналдо ди Салво, силен, набит бразилец към петдесетте с вид на човек, който не може да бъде изненадан и не се плаши от нищо. Кари го бе представила като техен водач, но когато Нина го попита, ди Салво се нарече „индиански следотърсач”. Нина не се осмели да зададе въпроса каква е разликата между двете. За нейна изненада Чейс и Кастил изглежда го познаваха достатъчно добре.
Ди Салво бе съпроводен, макар и без неговото пълно одобрение, от друг американец - Хамилтън Пендри - висок, тънък като тръстика аспирант от Сан Франциско. Той изучаваше околната среда - последиците от безогледната експлоатация на дъждовните гори върху туземното население - и бе племенник на конгресмен от Демократическата партия, който бе настоял пред бразилското правителство да ги пусне в джунглата. Ди Салво, както изглежда, бе изтеглил късата сламка. Тъй като семейство Фрост специално бяха поискали именно ди Салво да съпровожда експедицията, не ги беше грижа за Хамилтън, затова истинският характер на мисията си оставаше тайна за него. Дългокосият млад мъж изглеждаше искрен в ентусиазма си към каузата на местните индианци и опазването на околната им среда, но мили боже - да беше си затворил устата поне за пет минути!