- Наред ли е всичко? - попита тя. - Капитан Перез иска да знае кога ще тръгваме.
- Всичките ни принадлежности са на борда - каза Чейс.
- Само трябва да натоварим гигантските сандъци, пълни с новите дрехи на Нина от Париж.
- Имам само един куфар и той вече е в каютата ми - прекъсна го Нина и му се закани шеговито с пръст.
Кари погледна към палубата, доволна, че всичко е натоварено.
- Ако сме готови, няма причина да чакаме. Колкото по-бързо тръгнем, толкова по-скоро ще сме там. Ще кажа на Хулио да ни отвърже. - Тя се насочи към кабината.
- Пътешествие по Амазонка - каза Чейс, докато отиваше към отсрещната страна на кораба, вгледан в реката. - Не съм го правил от доста време.
- Е, по-скоро по Тефе - поправи го Нина. Град Тефе беше построен на брега на реката, чието име бе взел, точно преди тя да се влее в Амазонка, в източния край на широко езеро, дълго около петдесет километра.
- Добре, д-р Умница. Както и да е, стига този път да не се боря с разни кръвожадни крокодили, ще съм щастлив. - Той вдигна един от сандъците и последва Кари вътре в кораба.
Нина се ухили.
- Да бе, как не. Борил се с крокодили!
- Права си - каза Кастил, докато вземаше втория сандък и гледаше след Чейс. - Бяха каймани.
- Каймани? - зяпна Нина. - Не са ли практически едно и също... Хей! - хукна тя след Кастил.
‘'Нереида'’ достигна югозападния край на езерото за малко повече от час, без да претоварва особено двигателите, преди да слезе до скорост, по-подходяща за плаване в пълноводна река. Оттук Тефе се превръщаше в дълга поредица от извивки. На места реката се разширяваше до над три километра, докато другаде бреговете едва ли не се сливаха. С ширината си от двайсет стъпки нямаше опасност "Нереида” да не мине, но дърветата край реката на някои места бяха толкова големи и надвиснали, че образуваха тунел от листак над кораба.
Падна мрак и Нина тръгна към предната палуба, за да види залеза през клоните. На екватора денят ставаше нощ с почти стряскаща бързина. Тя откри Кари вече там, наведена над перилата.
- Здравей.
- Здравей - отвърна норвежката, доволна да я види. - Къде беше? Едва те виждам, откакто сме отплавали.
- Преглеждах отново сателитните снимки.
- Откри ли нещо?
Нина поклати глава и седна на пейката.
- Ако има нещо тук, то със сигурност е скрито под балдахина от дървета. Ще ни е необходимо радарно проучване на почвата. Предполагам, че баща ти би могъл да ни осигури, нали?
- Всъщност, дори го предложи. Но би отнело по-дълго време да се установи връзка със сателит с подходяща орбита, отколкото ние самите да отидем и да проверим... - Тя се отпусна до Нина, посочвайки отминаващата покрай тях джунгла: - Виждаш ли това наоколо? Изключително е. Такова разнообразие, толкова много уникални видове живот. А хората искат да го отсекат, за да могат да го консумират.
- Знам. Хамилтън може и да е досаден, но има право. - Нина се облегна назад и се загледа в здрачаващото се небе.
- Мислех си за това, което каза в Париж, че в света има толкова много хора. Истина е, нали? Всички те се борят за същите ресурси, всички те вярват, че имат по-голямо право да съществуват от останалите. - Тя въздъхна. - Срамно е, че не е много онова, което може да се направи.
Кари ѝ хвърли полуусмивка.
- Кой знае? Може би в бъдеще ще сме в състояние да променим нещата към по-добро.
- Не знам. Човешката природа не се променя лесно. Пък и не мисля, че наистина съм от типа хора, които променят света.
- Ще станеш - увери я Кари и отпусна длан върху ръката ѝ. - Когато откриеш Атлантида - отвърна тя на объркания поглед на Нина. - Това ще промени света. Не са мнозина тези, които успяват да пренапишат човешката история.
- Не съм само аз! Ти си голяма част от онова, което аз правя. Дори повече. Нямаше да съм тук, ако не беше ти! Именно ресурсите на баща ти направиха цялата тази експедиция възможна.
Кари поклати глава.
- Не, не. Парите са безполезни без цел. И баща ми и аз вярваме, че използваме парите за постигането на тези цели. Както и ти. Аз мисля... - Тя направи пауза, обмисляйки думите си. - Мисля, че ние имаме много общо.
- Ами, освен милионите долари...
- Не знам, според мен откриването на Атлантида ще си струва многото пари!
Двигателите изтропаха и спряха. Стабилният курс на „Нереида” се забави, неумолимият плисък на водата под носа на кораба спадна до кротък плясък на вълните срещу корпуса.
- Защо спряхме? - попита Нина. - Да не би да има проблем?