С първия удар на брадвата дядо отсича лапата на мечката, с втория я улучва по черепа. Ревът, от който се свиваше детското ми сърце, замлъква.
Мечката пада — пращят сухите клончета. Страхувайки се да не би звярът да дойде на себе си и да се отдалечи, дядо зарежда кремъклийката и за сигурност изпраща в тъмното тяло още един куршум. И отново ни обгръща тишина.
Дълго мълчим. Все по-ярко се синее утринното небе, гаснат звездите. Дядо си натъпква лулата. Виждам, че ръцете му треперят и махорката се разсипва.
Светлее. Вече се виждат капките роса по тревата и боровите шишарки, нападали по мъха.
— За втори път през живота ми се случва мечка след изстрела да се втурне срещу засадата! — казва дядо. — Може да не я улучиш или само да я раниш, тя, без да се огледа, тича в гъсталака. А тази е храбра, юнак. Ако не беше брадвата, би ни изкормила, както Хубавелка.
Слизаме от скелето. Аз скачам, за да се раздвижа и да си стопля краката. Мечката лежи до коренището, протегнала муцуната си, сякаш спи. Земята около нея е червена от кръв.
Дядо докосва с крак подутия хълбок на звяра.
— Налапа се, разбойнико! Е, поразходи се, попирува в тайгата, Михайло Иванич, и стига. Да беше ял коренчета и плодове, щеше да си живееш. А започна да безчинстваш — и ето я разплатата. Прощавай, драги!
Той разговаря с мечката, като че ли е жива и разбира думите му — това е смешно и непонятно. Когато на съвместен лов с дядо ни провървя да убием дребен дивеч или птица, аз винаги опипвам с ръце лова. И сега ми се иска да видя какви зъби и нокти има мечката, но не се решавам: дори и мъртва тя е страшна и с нея шега не бива!
— Изплаши се, а? — пита дядо и пуфти в лицето ми дима от махорката. — На лов за мечки повече май с нищо не можем те примами, а?
— Ами! — казвам. — Съвсем не е страшно и друг път без мен вече не ходи. Когато сме двама, е по-весело!…
Старецът ласкаво ме милва по главата.
— Юнак си, момко! От теб ще стане ловец. Върви за коня, а аз ще остана тук. А то росомахите ще връхлетят. Ще изпокъсат кожата на мечката — бързо ще го сторят!
Припкам по горската пътека и без да усещам земята от радост, препъвам се в камъните, в коренищата: днес за нашия лов ще узнае цялото село. Моите връстници ще ми завиждат. Ще срещна на улицата учителя Всеволод Евгениевич и той също ще попита:
— Какво правиш, ловецо? Разправят, мечка си убил?
Аз нахълтвам вкъщи и от прага викам на баба:
— Впрягай Буланок в каруцата! Убихме мечката!